„Господи, каква красота!...“
Ели с широко отворени очи поглъщаше всичко около нея. Приятното гъделичкане на въздушните течения по лицето й усилваха усещането за чудо, чудо, което й се случване наистина, наяве...
Много пъти бе сънувала, че лети, но сегашното преживяване надминаваше и най-смелите й очаквания. Летяха на парапланер в тандем. Силните ръце на инструктора й даваха нужната сигурност и тя се отдаде изцяло на невероятното преживяване.
Под нея земята приличаше на разперена зелена приятелска длан и тя беше толкова благодарна на съучениците си, които решиха за нейното пълнолетие да й подарят най-невероятния, най-вълнуващия подарък. Бяха добри деца от обикновени семейства, които едва свързваха двата края. Деляха от дневните си пари, понякога се лишаваха от закуска, но успяха да съберат нужните пари.
Сега Ели беше тук, високо в небето, по-високо от птиците дори.
Когато полетът беше към своя край и земята ги посрещна с глуха съпротива, инструкторът се наведе и вдигна на ръце крехкото тяло на Ели, за да го постави в инвалидната количка.
Погледна лицето й и го озари една непозната светлина, която завинаги беше белязала момичето.
Нейните приятели не можеха да й дарят нови, здрави крака, но бяха й направили най- ценния подарък – бяха й дарили криле, които отсега нататък ще носят душата й високо в небето.


Ружа Велчева