Имало едно време в Барселона уникална кръчма - "Четирите котки", има я и днес. Когато отваря врати през 1897 г. в готическия квартал на ул. "Монтсио" 3, каталунската бохема се заема да я превърне в символично за модернизма място. 17-годишният Пикасо прави корица на менюто, рисува посетителите и окачва картините по стените. Макар да не продава нищо, тази първа изложба му носи престиж сред интелектуалците на епохата. Един от тях - Сантияго Русиньол, пише за откриването на локала обява. В нея приканва "гражданите с добър вкус, които имат нужда да нахранят не само тялото, но и духа", да посетят тази "гостилница, бърлога, музей, кръчма, готическа бирария и място за среща с приятели". Отзвукът не закъснява. Архитектът на "Саграда Фамилия" Гауди редовно пие кафе там, а поетът Рубен Дарио провежда литературни дискусии. За шестте години, през които работи, таверната издава 15 броя на списание от 4 страници за 10 тогавашни цента. През 90-те години на миналия век испанският холдинг "Групо Ферре" придоби правата над кръчмата и възроди културната традиция. Всеки месец там се организират изложби и литературни беседи, скоро на пазара ще се появи и арт списанието в двоен обем. "Четирите котки" е първата спирка на Picasso Walking tour, разходка с гид из Барселона по следите на Пикасо.


Кръчмата, фалирала през 1903 г., днес е истинска фабрика за пари. Отваря отново след стогодишен сън с любимото на Пикасо меню. През нея и сега минават видни личности като шведската кралица и кметът на Барселона, а културните дейци са безчет. Поради разрастването на града изведнъж се оказва от покрайнините в самия център. Мансардата от ХIХ век, строена от Пуч и Кадафалч, последния каталунски модернист, е обект на постоянен архитектурен интерес. Украсена с керамични орнаменти и ковано желязо отвън, отвътре наподобява уютен средновековен дом. Готически фенер осветява висяща над вратата табела, а екскурзоводът Давид Алварес, археолог по професия, търпеливо обяснява откъде идва името. "Когато някой събира приятели и кани само малцина избрани, прибягва до фразата за четирите котки." В кръчмата младият Пабло Пикасо се скривал от взора на амбициозния си баща. Никому неизвестен и без пукната пара, той рисувал портрети с въглен на посетителите в замяна на топла храна. Днес, окачени в голямата зала, могат да се видят 25 негови репродукции, представляващи постоянната експозиция на "музея". Напливът на работници от Южна Испания в Барселона възлизал на стотици хиляди, какъвто е случаят на семейство Пикасо. Бащата бил назначен за учител по рисуване и вложил всички средства в образованието на сина си. Когато видял, че се увлича от модернизма и експериментира, бил убеден, че си разхищава таланта. Близо до "Четирите котки" се намира световноизвестната зала "Парес". Основана през 1840, тя е мечтата на всеки художник. Изложени там, картините се продават от 5 хил. до милиони евро. С много труд и връзки Пикасо успял да си уреди навремето изложба в галерията, но успех не пожънал. Следвайки маршрута, стигаме барселонската ул. "Авиньон" - мрачна, притисната от непроницаеми сгради от камък, сякаш обезлюдена. Тук навремето се помещавали публичните домове и Пикасо, като много други художници, трябвало да плаща, за да рисува голи модели. В един от тези бордеи се родило прочутото платно, направило от кубизма течение в живописта - "Госпожиците от Авиньон" (1907). Прекосяваме готическия квартал и наближаваме пристанището, където в омагьосан триъгълник протичало битието на младия Пикасо: между дома, училището и ателието. На пристанището се намирала и школата за изящни изкуства, днес мраморна общинска сграда, а в миналото - рибарска борса ("Ла лонха"). Срещу нея над ресторанта "Седемте порти", един от най-скъпите сега, бил домът на семейството, отдавна продаден от наследник.
Обиколката по стъпките на Пикасо завършва в музея, на който художникът приживе дари голяма част от творчеството си. С изложбата "Страстта към рисунката", отворена до 7 май, градът почита 125-годишнината от рождението на гения и Барселонския период. За щастливия финал на авантюрата с модернизма разказват над 200 рисунки, скици, импровизации с пастели и въглен, колажи и драскотини в ученически тетрадки.   

                                                (Марина Димитрова,в. "Стандарт")


СИНЯТА ПТИЦА

 

Рубен Дарио

 

Преводачът е неизвестен¹

 

 

          Париж е забавен и ужасен театър. Сред посетителите на кафене „Пломбие", добри и дръзки момчета - художници, скулптори, писатели, поети, всички устремени към вечнозелените лаврови клонки, - никой не бе обичан колкото онзи беден Гарсин - мечтател, почти винаги печален, с добра глътка за пелин, той никога не се напиваше и като завършен бохема - бе чудесен импровизатор.
          В онова мазе, разнебитено от нашите весели събирания, гипсът по стените пазеше сред скици и драсканици на някои бъдещи Делакроа и стихове, цели строфи с небрежния, плътен почерк на нашата синя птица.
          Синята птица беше бедният Гарсин. Не знаете ли защо се казваше така? Ние го кръстихме с това име.
          То не беше случайно хрумване. Това прекрасно момче имаше тъжно вино. Попитахме ли го защо е печален, докато всички ние се смеехме като безразсъдни или като хлапаци, той се навъсваше, втренчваше поглед в тавана и ни отговаряше с горчива усмивка:
          - Приятели, някога ще узнаете, че имам една синя птица в мозъка; та затова...
          Настъпеше ли пролетта, той обичаше да ходи из новородените поляни. Горският въздух му се отразявал добре на дробовете, както ни казваше поетът.
          От екскурзиите си обикновено носеше теменужки и дебели тетрадки с мадригали, написани сред шепота на листата под просторното безоблачно небе. Теменужките бяха за Нини, неговата съседка, едно свежо, розово момиче с много сини очи.
          Стиховете бяха за нас. Ние ги четяхме и му ръкопляскахме. До един го обсипвахме с похвали. Гарсин беше гений, който не можеше да не блесне. Ще дойде това време. О, синята птица ще литне много високо! Браво! Чудесно! Хей, келнер, още пелин!
          Любимите неща на Гарсин:
          От цветята - прекрасните камбанки.
          От скъпоценните камъни - сапфирът.
          От огромностите - небето и любовта - тоест зениците на Нини.
          И едно изречение, което поетът често повтаряше: Смятам, че винаги е за предпочитане неврозата пред глупостта.
          Понякога се случваше Гарсин да е по-печален от обичайното.
          Тръгваше да скита по булевардите; гледаше безразлично как минават луксозните карети, елегантните мъже, красивите жени. Пред някой бижутериен магазин ще се усмихне; но минеше ли покрай книжарница, той приближаваше до витрината, подушваше с нос и при вида на луксозните издания се изпълваше определено със завист, сбърчваше чело и за да облекчи мъката си, вдигаше глава към небето и въздишаше. Втурваше се към кафенето да ни търси, развълнуван, възбуден, поръчваше си чаша пелин и ни казваше:
          - Да, в клетката на моя мозък е пленена една синя птица, която копнее за свободата си ...
          Някои дори почнаха да мислят за мозъчно увреждане.
          Един психиатър, когото осведомихме какво става, окачестви случая като специална мономания. Неговите изследвания в областта на патологията не оставяха място за съмнение.
          Явно нещастният Гарсин беше луд.
          Един ден той получи от баща си - стар провинциалист от Нормандня, търговец на платна, едно писмо, в което се казваше горе-долу следното:
          „Известни са ми твоите безразсъдства в Париж. Докато продължаваш по този начин, няма да получиш от мен ни то су. Ела да водиш книжата в моя магазин и чак когато изгориш ръкописите си с глупости, безделнико, ще получиш пари от мен."
          Това писмо бе прочетено в кафене „Пломбие".
          - И ще отидеш ли?
          - Няма ли да отидеш?
          - Приемаш ли?
          - Няма ли да се съобразиш? Браво, Гарсин! Скъса писмото и развихряйки таланта си, импровизира няколко строфи, които, ако не ме лъже паметта, завършваха така:

 

Оставам си завинаги безделник,
превърнал в празник всеки делник,
додето тази синя птица в плен
остава в мозъка ми тленен.

 

          Оттогава Гарсин си промени характера, стана приказлив, жизнерадостен, купи си нов сюртук и започна една поема в терцети под заглавието „Синята птица" естествено.
          Всяка вечер на нашите събирания се четеше по нещо ново от творбата. Тя бе нещо великолепно, върховно, безразсъдно.
          Имаше там много красиво небе, свежи поля, земи, напъпили сякаш от магията на четката на Коро, детски личица, надничащи из цветята, влажните, огромни очи на Нини и в добавка - добрия господ, които пуска да лети, лети над всичко това една синя птица, която незнайно как, нито кога свива гнездо в мозъка и а поета, където остава в плен. Когато птицата закопнее да лети и разтваря крила, тя се блъска в стените на черепа, тогава очите се вдигат към небето, сбръчква се челото и като завършек се пие пелин с малко вода и се изпушва току що свитата цигара. Това беше поемата.
          Една вечер Гарсин дойде, изпаднал в пристъп от смях и заедно с това много тъжен.
          Красивата съседка била нзпроводена до гробището.
          - Една вест! Една вест! Песен последна от моята поема. Нини почина.
          Идва пролетта, а Нини си отива. Полята си спестяват вече теменужките. Сега остава само епилогът на поемата. Издателите не благоволяват дори да прочетат моите стихове. Съвсем скоро вие ще трябва да ги разпространявате. Закон на времето. Епилогът трябва да бъде със следното заглавие: „Как синята птица полетя към синьото небе".
          Разгарът на пролетта! Цъфналите дървета, облаците, порозовели в зората и пребледнели привечер; нежният ветрец, който раздвижва листата и кара да припърхват с особен шепот лентите на шапките! Гарсин не тръгна към полята.
          Ето го, идва с нов костюм в любимото ни кафене „Пломбие", бледен, с печална усмивка.
          - Приятели мои, една прегръдка! Прегърнете ме всички, така, силно; кажете ми сбогом от все сърце, от все душа... Синята птица лети...
          И бедният Гарсин заплака, разтърси ни, стисна ни ръка с всичката си сила и си отиде.
          Всички си казахме:
          - Гарсин, блудният син тръгва да търси баща си, стария нормандец. Сбогом, музи, сбогом, грации! Нашият поет решава да мери платна! Хей, по една чаша за Гарсин!
          Пребледнели, слисани, опечалени, на другия ден всички ние, клиентите на кафене „Пломбие", които вдигнахме такава врява в онова разнебитено мазе, се намерихме в стаята на Гарсин. Той беше в леглото си, върху окървавените чаршафи, с череп, разбит от куршум. По възглавницата - късчета мозъчно вещество ... Какъв ужас!
          Когато, съвзели се от потреса, можахме да заплачем пред трупа на нашия приятел, открихме, че до него беше известната поема. На последната страница бе написал следните думи:
          „Днес, в разгара на пролетта, оставям разтворена вратата на клетката за бедната синя птица."
          Ах, Гарсин, колко хора носят в мозъка си същата твоя болест!

¹ Разказът е публикуван в кн. 4 / 1988 г. на сп. "Съвременник", но никъде не е посочено кой е преводачът.

ЛЕБЕДИ

 

Рубен Дарио

 

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

 

 

На Хуан Рамон Хименес

 

Защо ме питаш, Лебед, със шията си бяла,
мен - тъжния мечтател, заскитал по земята?
Защо със хубостта си, безмълвно засияла,
царуваш над водите, безчувствен към цветята?

 

   Възпявам те, тъй както във стихове чудесни
възпя те на латински Овидий с властен тон.
И славеите пеят едни и същи песни
през векове, народи, под всеки небосклон.

 

   За вас словата мои едва ли ще са странни.
Навярно Гарсиласо¹ сте виждали . . . Но аз
съм рожба на Америка, потомък на Испания,
Кеведо писа песни в Аранхуес за вас.

 

   Като ветрила свежи крилете разтворете,
върху челата бледи повейте с ласки нежни
и с фигури изящни и бели отсранете
от паметта ни всички идеи безнадеждни!

 

   Дошли от Север, с болка изпълват ни мъглите,
повяхват всички рози във нашите градини.
За нас почти са мъртви надеждите, мечтите -
душите ни са бедни, нещастни просекини.

 

   Насъскват ни да влезем с орлите във разправа,
ловджийските соколи пак идват отдалече;
но вече не сеяе онази древна слава,
Алфонсофци днес няма, и Сид го няма вече.

 

   Дъхът не ни достига за подвизи големи.
Поетите са мъртви без вас и езерата.
За рози, не за лаври са техните поеми -
те пеят днес за ласки, а не за битка свята.

 

   С трагичната си участ са вече примирени
Америка испанска, испанската родина.
И както твойта шия сега запитва мене,
тъй аз запитвам Сфинкса за бъдните години.

 

   Ще бъдем ли пленени от варвари с измама?
Ще трябва ли да учим английските слова?
Идалговци достойни и рицари ли няма?
Днес да мълчим, та горко да плачем след това?

 

   О, лебеди, зовът ми лети към вас самите!
Отчаяни били сте, но аз долавям пръв -
жребците на Америка ни тъпчат със копита
и във предсмъртни мъки е грохналият лъв.

 

   Чух черен лебед: "Мракът предсказва светлината!"
Чух лебед бял: "Зората ще озари простора,
защото е безсмъртна!" Земя от слънце сгрята,
надеждата е скрита в сандъка на Пандора.

 

¹ Гарсиласо де ла Вега (1503 - 1536) -
голям испански поет (бел. прев.)

 

в днешния ден! Благодаря!

че съм внесла поне малко красота в твоя ден!поздрав отдалече-Ружа

още повече, че не знаех за този разказ на Рубен Дарио и веднага ми изникна "Синята птица" на Буковски - наистина има хора, обитавани от сините птици, дано малко от тях свършват със себе си по този ужасен начин

в интерес на истината,този разказ го зачетох преди повече от 20 години първо на испански,в едно малко томче на Рубен Дарио.Преведе ми го един мой скъп приятел от Никарагуа.Бях поразена от разказа!По-късно прочетох доста от и за Рубен Дарио,основоположника на модернизма в испанско-езичната литература.Случайно попаднах на тази статия от в.Стандарт и реших,че е чудесно да я направя достояние на постоянните си "читатели",като приложа и разказа "Синя птица",заедно с една от най-популярните поеми на Дарио.развам се,че ти е било интересно!Поздрав-Ружа