Животът ти завинаги остана
белязан от една неразгадана лудост.

Жените не разбраха скритата ти рана.
Мъжете бягаха от твойта грубост.

И ти остана сам със свойта чаша.

Нежелана, непреодолима,
тази ранна зима
чуукаше на притихналата врата.
Нямаше кой да я смени със друг сезон.
Нямаше кой да я отпрати.

Слънчогледите разбираха това
и тайно плачеха.
Мостът на Арл се залюля от болка
и се хвърли в реката.
А кипарисите,
изтръпнали,
подпираха небето...

Ти беше твърде дълго сам.

Не издържа сърцето ти,
нестоплено от ласка,
под тежкия товар
несподелена красота.

Без съжаление
допи последната си глътка...

                                                  Ружа ВЕЛЧЕВА