Коледното име на Ботев - Христо внушава символична аналогия с Христос и с евангелско раждане.

В очи­те на пре­ус­пя­ва­щи­те дю­кян­джии Бо­тев про­дъл­жа­ва да бъ­де до­са­ден прой­до­ха. Ба­ка­ли­те по ду­ша ха­ме­ле­о­ни ви­на­ги ще  гле­дат с нас­меш­ли­во ви­со­ко­ме­рие неговите непроменими принципи. След Освобождението един парламентарен оратор дори го нарече  „вагабонтин". Какво от това? Нима не беше същата и съдбата на Дж. Гарибалди? Онези, ко­и­то веч­но се стра­ху­ват, че ще за­гу­бят мяс­то­то си на трапезата,  се ди­вят как та­ка лу­деш­ки е про­пи­лял талант и жи­во­т. Дру­ги, ко­и­то ценят са­мо възнаградения ге­рои­зъм, съжалително се тюх­кат, че не е мо­гъл да ста­не големец. Но кой ги слуша? Колкото и да сме запленени по пазарната икономика, Бо­тев ви­на­ги ще ни омайва. И винаги ще има  идей­ни потомци сред нас. Той е пре­ка­ле­но все­об­х­ва­тен, за да при­над­ле­жи на фа­мил­ни кла­но­ве, партийни манипулатори или те­ма­тич­ни мо­но­по­лис­ти. Срав­ним по ин­те­лект са­мо с Лю­бен Ка­ра­ве­лов, но да­леч над­ви­ша­ващ го по та­лант, чар и ге­ройс­т­во, той е всич­ко оно­ва, ко­е­то преситите еснафи не­на­виж­да­ха, ко­е­то пре­зи­ра­ха и от ко­е­то се стра­ху­ва­ха.  Ботев е пат­ри­от и кос­мо­по­лит, ре­ги­о­на­лен, актуален, граж­данин на  всич­ки вре­ме­на. Това го прави об­що­чо­веш­ки ин­ди­вид. При него порив и разум са паралелнии и равнозначни състояния. Защото е едновременно проницателен и проникновен.

По­ет, раз­б­рал про­за­ич­ни­те  ла­би­рин­ти на коварната дип­ло­ма­ция,  са­мо­жер­т­ве­ни­ят сми­съл на онова са­мот­но ге­ройс­т­во­, което опо­е­ти­зи­ра смърт­та. Но той не е само емоция. Тое е и критичен наблюдател на световните драми протичащи пред погледа му. Неговите злободневна публицистика е сравнима с най-дълбоките анализи на тогавашните му знаменити съвременници. При всякакво сравнения тя стои  над тях. Ако не беше писал на български в неизвестни емигрантски вестници,неговите анализи и заключения щяха да се споделят от много учени глави на века. За­то­ва, ако не „раз­по­ло­жим" и съ­пос­та­вим Хрис­то Бо­тев в атмосферата на не­го­во­то осо­бе­но съвре­мие, ние ед­ва ли ще про­у­ме­ем сми­съ­ла и ма­ща­би­те на не­го­во­то ве­ли­чие. Дотогава не­го­во­то неспокойно раз­ли­чие  тай­но ще ни сму­ща­ва!  Ние ни­ко­га ня­ма да по­лу­чим от него он­зи спа­си­те­лен сиг­нал  от ми­на­ло­то, кой­то да ни съз­да­де иму­ни­тет сре­щу съв­ре­мен­ни заб­лу­ди. Можем само да „възпроизведем" поне малко от Ботев. Има в какво, при това без да загиваме. Изразът „ сега времената са други" са обяснения за страх и слабост.

Ботев е свидетелство за непреходно  величие. Но не познавам времена и режими,в които той да не е бил по своему неудобен, по своемо мъчен герой, по своемо неприложим към съвременни щампи пример. Чес­то пъ­ти шаб­ло­ни­зи­ра­на­та юби­лей­на трес­ка ни пречи да видим това. Ние програмирано отправяме про­чув­с­т­ве­ни епи­те­ти на признателност. Това е хубаво, но не достатъчно. Нещо от онази историческа кръв, която е проляна на Вола бе трябвало да пулсира още във вените ни. Нещо трябва да е останало. А обаятелната представа за него винаги ще ни преследва със своята хубост. Той е не само гениален поет, последователен революционер и безстрашен войвода. Все­ки, кой­то е чел  не­го­ва­та неподражаема пуб­ли­цис­ти­ка, ще усети широтата на този необикновен ум сравним с всичките емблематични имена на своето време.

Хр.Бо­тев идва на света при мно­гоз­на­чи­тел­но хро­но­ло­ги­чес­ко съв­па­дение. През февруари 1848 г. в Па­лер­мо и Па­риж из­бух­ва ре­во­лю­ция, разтърсила цяла Европа. През април следващата година всичко утихва. Ня­къ­де към 1875 г. зна­чи­тел­на част от ре­во­лю­ци­он­ни­те ис­ка­ния са осъ­щес­т­ве­ни по ре­фор­мис­т­ки, пар­ла­мен­та­рен път. Ба­ри­ка­да­та е за­ме­не­на с из­би­ра­тел­на­та ур­на, ре­во­лю­ци­я­та от стра­ши­ли­ще се прев­ръ­ща в спек­та­къл. В Париж нищожеството-император Наполеон III  нарежда да се проектират широки булеварди, за да не може върху тях да се изграждат барикади. По­кър­ти­тел­на­та дра­ма на Па­риж­ка­та ко­му­на през 1871 г. ид­ва ка­то предуп­ре­ди­тел­но на­зи­да­ние. Един­с­т­во­то на Тре­то­то със­ло­вие ве­че не съ­щес­т­ву­ва. Но­ва­та политическа кла­са  се оказва, че не е по-мал­ко жес­то­ка, от­кол­ко­то неотдавна сломената арис­ток­ра­ция. От там идва взривния гняв на Ботев, който днес изглежда малко предозиран. Той е разтревожен не само от това, което става около него. Но и от това, което предстои. Вярата му в човешкия род не е безусловна, не е  безрезервна. Това е напомнянето на 6 януари. Пъ­тят на Бъл­га­рия към Ев­ро­па има мно­го име­на, мно­го пластове, мно­го на­чал­ни точ­ки и вре­мен­ни стан­ции. Кой както ги разбира. Но в моралният сми­съл на историческа при­ем­с­т­ве­ност ние  ня­ма да бъ­дем ев­ро­пей­ци без Бо­тев! Защото той е знак за нашето равенство с Европа!

НА ПРОЩАВАНЕ
В 1868 Г.

web

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, "га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то "га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

                                              Христо БОТЕВ