Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2015 15:28 - Здравей и сбогом в Ла Игера
Автор: condor46 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1431 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 23.11.2015 15:31


  ЗДРАВЕЙ И СБОГОМ В ЛА ИГЕРА


 

Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени...

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива...Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си. Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло...

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!...Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години...

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си...Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възгланички и бавно се потопи в писмата...Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я заниваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г. :

Драги Е, ,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надям, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет:малко отличие, но затова пък твое....

Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак беше звънял лекарят. Обикновените тиради за ползата от химеотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в някакъв е-сайт. Никола беше писал не с ръка, с кървящо сърце за жестоката одисея на химеотерапиите.:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало - индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка... Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от "свежа утрин" на "разкопан гроб". Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите - ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща - например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка - 40 градуса, в болничната стая - 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба...."

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и човечен свят, може би...Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общия интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименик Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „ никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму...“Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите...“ Роса за първи път установи, че и дветее личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена...Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че.Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея да пробват за първи път. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата...

  • Много си красива днес!...- каза Дарина.

  • Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. - усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече...

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите...Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва : „Que eres tu”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак :“Коя си ти?...“

- Свободен човек като теб, Команданте!...

- Бягай, те скоро ще дойдат за мен!...

- Няма от какво да се страхувам!...Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!...

После в сумракът настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се присегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него...“- си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея :“Щастлива съм, защото съм свободен човек!...“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза...

Ружа ВЕЛЧЕВА


 

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: condor46
Категория: Изкуство
Прочетен: 2469280
Постинги: 585
Коментари: 1138
Гласове: 10084
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Блог на Бърл Барер,американски писател,носител на наградата на името на Едгар Алън По
2. Paulo Coelho's Blog
3. Pedro Juan Gutierrez, escritor de Cuba
4. E-издание за Пловдив и пловдивчани по света и у нас
5. Е-сайт за безплатно публикуване на художествена литература
6. Блог на Венцеслав Велчев
7. Литературна мрежа Литернет
8. Блог на Ваня Гущерова
9. Хубава си,моя горо!
10. Любим линк
11. Блог на Дора Господинова
12. Блогът на Оги Ковачев
13. Двери на православието
14. Марта за Фредерико Гарсия Лорка
15. Страница на Всерусийският център по очна и пластична хирургия в г.Уфа и Ернст Мулдашев
16. Черен списък на унищожителите на българската природа
17. Да освободим България от себе си-статия на Букет.блог във www.frognews.bg
18. Шедьоври на световното изобразително изкуство
19. Защо помагат молитвите-научни експерименти и изследвания
20. Блогът на Букет
21. Блогът на Климент
22. Facebook.com
23. Империята на инките
24. Блог на Даниела Тодорова-Кабала
25. Български национален съюз
26. Nikolay's blog
27. Кртините на художника Георги Костадинов-GEKOS