ХРАНА ЗА ДУШАТА

Велика беше обмислила всичко. До най-малките подробности. Идеята за това не се роди изведнъж, а като зрънце растеше малко по малко в душата й. Всичко около нея подпомагаше бавно, но сигурно решението. И това като че ли донесе нужното примирение и спокойствие. Така ще бъде. И тя премина към подготовката.

Изкъпа се бавно и усърдно, като дълго разресва все още гъстите си дълги коси. Изсуши ги внимателно на слънце и ги прибра в стегнат кок, както винаги...После отвори гардероба и дълго изучава прилежно изгладените и подредени на закачалки дрехи. Избра рокля на цветя, засмяна и приятна за окото, напълно подходяща за предстоящия й дълъг път. Облече я и застана пред огледалото. С ръка приглади нежно цветята, оправи едва забележимите гънки и остана доволна. За нейните 70 години изглеждаше добре. Въздъхна тихо и седна пред нейния семеен олтар. От там й се усмихваха покойният й съпруг, децата и внуците. Не намери укор в очите им и това я успокои.

Мъжът й си отиде внезапно преди много години, но тя не го замени с никого. Бяха живяли добре и в сговор. Когато наметна на крехкото си рамо грижите и отговорността за трите им деца, малко се преви, но стъпките й бяха сигурни и криеха много обич. Годините бяха объркани и трудни, но тя успя да ги отгледа, изучи и те пораснаха добри и успели хора. Бяха свикнали тя да е винаги силна и тялом, и духом. Но с годините Велика усещаше червейчето на болките и страховете да пълзи в душата й, трудното битие гризеше самочувствието й, предателствата в околния враждебен свят я угнетяваха. Имаше нужда сега тя да се опре на своите деца, да сподели съмненията и страховете си. Но те живееха в друг свят, имаха други приоритети и други грижи. Не, не я забравяха, почитаха я за всеки празник, но душата й изпитваше непреодолим глад от съпричастие и светла синовна обич. Знаеше, че когато си отиде от тоя свят, те ще се отчетат като добри деца, ще спазват третини и деветини, ще раздават за помен на душата й, ще палят винаги свещ за нея, ще платят панахиди в църквата...И околните ще са доволни и ще си кажат „Какви добри и благодарни деца има Велика!...“Но как да им обясни сега истината, че живите трябва да се грижат за душите на живите. За мъртвите души се грижи Бог!...

Младите нямат време или по-скоро желание да проумеят това. Ще го разберат едва когато остареят...Но родителите им отдавна ще са изтлели в пръстта.

Велика целуна снимките една по една. След това стана и се изправи до прозорчето на кухнята. Затвори здраво двете крила, после придърпа перденцето, грейнало от маковете, избродирани от нейните чевръсти пръсти преди години.

Запали кандилцето пред лика на Божията майка, прекръсти се и устните й зашептяха в сумрака „Отче наш“.

Тогава отвъртя кранчето на газовия котлон. Приближи се до леглото и кротко, като откъснато от нежна ръка цвете, се отпусна на него.

Притвори очи.

Душата й изпитваше такъв непреодолим глад.

Въздухът в стаята отстъпваше с тих съсък.

После всичко утихна.

Ружа Велчева