П Р О Ш К А

 

Внезапен порив на вятъра залюля пламъка на свещта и той близна ръката на Катерина. Болката я извади от унеса, който беше я обхванал от момента, в който го видя в ковчега - побелял, безпомощен, сякаш уплашен от това, което му предстои...

Мислеше да не идва на погребението. Болката, която толкова години изгаряше душата й, обидите и всичко онова, което й струваше раздялата, се надигнаха в нея и тя отсече пред децата им „Не, няма да отида!...“Пък и нямаше никакво желание да се срещне с другата, тази, която го докара до просешка тояга и всъщност го уби без даже да го докосне с пръст...Безизходицата, безпаричието и безнадежността, съчетани с алкохола, свършиха останалото...

Не искаше да идва, но децата понякога притежават неподозирана мъдрост. „Мамо, моля те, върви да то изпратиш...Заради мен – аз съм толкова далече, а той все пак ми е баща и половината от гените ми са негови...А и може би така ще можеш най-после да му простиш!...Толкова е човешко това да простиш на мъртвия!...“

И ето я тук, от ляво на ковчега, със свещица в ръка...

Отдясно на ковчега стоеше тя, втората, заедно с майка си. Опечалени, хълцащи, сълзите им плющяха над мъртвия и Катерина се уплаши,че може да го удавят...Даже монотонният глас на свещеника се губеше сред този потоп от сълзи, подсмърчания и вопли...

И гледайки този театър на двете засукани хиени, Катерина усети жал и прошката покълна за първи път в душата й. Колко прав беше синът й. Прошката е нужна за мъртвите, но за живите - още повече. Мъртвият беше изстрадал вината си, докато го бяха глозгали двете хиени. И беше приел смъртта като спасение...

„Пръст при пръстта отива...“- до нея достигна гласът на свещеника. За първи път от толкова години душата й беше спокойна и освободена от товара си.

Катерина се наведе над мъртвия, докосна ръцете му и сложи белите цветя отляво, там, където дъщеря й беше сложила томчето с разкази на Йовков и малкото транзисторче. Да са с него в последния му път.

Прекръсти се и тихо отрони “Простено да ти е!Почивай в мир!“

И помирена с него и със себе си продължи нататък...

 

Ружа Велчева

Прошката като спасение... надмогваща обида, болка... И себе си спасява от натрупаната тъга човек...
Поздравления за силния разказ!

Прошката е толкова човешко чувство, което ни спасява от болката и ни прави много по-добри!...
Поздрави от старата столица!
Ружа

... поиска, който я получава и най-вече за този който я дава.
Не случайно е написано във Вечното Писание, „Господ никога не ще се измори да прощава!“ / цитирам по памет, то за великите мисли се сещаме най-вече когато нещо ни подсети. /

Благодаря, че ме подсети!
:)

Лични преживявания ми показаха силата на прошката!...