Песен на песните, глава 3

02 часа

М И Н А

Мина въздъхна. Пръстите й бягаха по клавиатурата:“Толкова ми липсваш“.После той :“Не мога да заспя. Мисля само за теб. Сънувам те гола“

Той:“Душата ми е стон“

Мина:“Поете чакам те“

Той:“защото аз съм птица устрелена“

Мина:“обичам те“

На 20-годишнината от завършването на гимназията нещо стана, нещо се преобърна и светлото детско приятелство избухна в нежна и страстна любов. Мина току-ко се бе развела, той нещастно оженен за втори път. Често се случва така. Това беше любов без вериги, без обещания, но любов за цял живот.

Той:“Защо не дойдеш при мен в Словения“

Мина:“Тук ме тресат финансови проблеми. Ела ти“

Той:“ Не са ни плащали вече цяла година“

Мина:“Ах, ние бедни влюбени“

Като се пенсионираха, тя отлетя за Америка да помага за внучетата, а той се потопи в строителството. Казваше със смях, че кофражийството му оправяло дископатията. Първо поработи в България, после замина в Словения. Разминаваха се по меридианите и паралелите. Оставаха кратките телефонни разговори и есемесите...Когато Мина се върна в България, той вече беше в Словения, но кризата беше треснала и там не им плащаха...

Мина се замисли. Не бяха се виждали, не бяха се докосвали цели 7 години. А в кратките им разговори гласът му беше все така нежен и мил...

Имаха си две пароли. Едната беше свързана с другата: „Любов по време на холера“ и „Да заминем д еднопосочен билет за Нова Зеландия“.И двамата обичаха Маркес, най-вече „Любов по време на холера“. В тази невероятна книга откриваха любов като тяхната и сега, когато децата и внуците им бяха пораснали, мечтаеха само за едно – като Фермина Дака и Флорентино Ариса да се качат на своя кораб, да вдигнат жълтия флаг и да пътуват от бряг до бряг, само тримата – Мина, Той и Любовта. До края на живота си.

Мина светна нощната лампа и посегна към книгата. Четеше любимите пасажи, подчертани с червен химикал, и стените на притихналата стая се разтвориха като платна на кораб:

„...Мечтата за други бъдещи пътешествия с Флорентино Ариса се издигна на хоризонта – луди пътешествия, без толкова багажи и светски задължения – пътешествия на любовта...

...Живееха тихо като двама съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования – бяха стигнали отвъд любомта. Бяха живяли заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта...

...През прозореца нахлу карибският вятър, смесен с птичата врява, и Фермина Даса усети как кръвта й се разтуптя от чувство на волност и свобода. Отдясно устието на река Магдалена мътно и бавно се простираше час до другия край на света...

...Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото подозрение, че животът е по-безкраен от смъртта...

- Цял един живот“

Мина затвори книгата, погали притихналия телефон и скоро в съня си вече пътуваха тримата – тя, той и Любовта към ласкавите брегове на Нова Зеландия.