Радко Радков не можеше да бъде друг, освен поет и Човек! Бог беше го създал такъв и той винаги ще бъде един от най-добрите български поети на миналото столетие, пък и в историята на българската поезия въобще. Винаги ще помня този мъдър и земен човек, който живееше в свой свят, непригоден донякъде за този, реалния, около него.. Но той успяваше да го надхитри, да извлече максимума и да го вплете в поетичните си пориви. За него нямаше време, той гледаше поетично на всяка епоха, родила човешкия възторг и мъдрост, на всичко, запечатано върху платното, върху белия лист, на всяка управленска далновидност дори, стига да е в полза на хората. Спомнете си с какъв възторг посрещна демокритчното начало на страната ни! Той беше един от моите любими преподаватели във Великотърновския университет, макар че ни учеше на "трудната наука" старогръцки език...
Наистина Радко Радков ще остане завинаги в "нежната страна на словото", защото всяка дума в поезията му сътворяваше нежност, красота и мъдрост!
Видях го преди шест години, след толкова време... Не аз бях студентката, а моят син, който беше приет право във ВТУ. Беше в едно студентско кафене при общежитията, естествено със своята муза...него любовта не го напускаше, макар че беше обречен на една жена до края на дните си сигурно... Може би защото го гледах с радост, той ми даде знак, галантен, както винаги... Запозна ме с приятелката си и... ме попита още ли пиша стихове!!! Беше ме познал след толкова години!!! Помня, на изпита по старогръцки ме видя, че подсказвам на другите, седнах и той каза: "Щом подсказваш на другите, значи знаеш... Я кажи последното стихотворение, което написа." Тогава му рецитирах "Диалектика", едно стихотворение, което много си обичам и до днес. Естествено, че по старогръцки имам шестица... Такъв беше той, земен, пречистен, близък до всеки един от нас и толкова далече като ум и възможности!
Поклон пред паметта му!
Той заслужа да бъде почетен гражданин на Велико Търново и търновци ще се гордеят с това.