ДОСИЕ 12 : САМОТНИКЪТ

САМОТАТА
не е само
блестящата дреха,
под която крием усърдно
изранената си душа...

Самотата
не е само
отровна стрела,
с която сами
сме се приковали
на границата
между доброто и злото...

Понякога
тя е невидимо,
но усърдно паяче....

Здрави мрежи тъче
упоритото паяче
на ръба
на чашите,
с които пием наздравица
двама със теб...

Колкото и странно да звучи, точно Самотникът е човекът, който ме въведе в тънкостите на политиката. До Нежната революция през 1989 година не съм членувала в никаква партия. Всъщност имаше само една, а аз съм поет по душа, не приемам ограниченията. По същата причина съм и заклета републиканка – не мога да понеса мисълта за наследствено предаване на властта и абсолютизма.
Когато на 12.01. 1990 г. във Велико Търново се учреди организация на Зелената партия в България, аз бях сред учредителите. Екологията прилягаше на моето отношение към природата и хората.
Нямаше скучна идеология, а преди всичко – действие.
Първата година беше година на надеждата.
Втората – на проглеждането.
Следващите – на последователните разочарования...
За да стигнем до последните години, в които ме обзема неистово ожесточение от това, че позволихме да ни излъжат.
Всичко в държавата се сложи на тезгяха за продан, всичко, което е градил с труд и лишения БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД :
Селата потънаха в руини. Все по-малко комини пушат зиме там – огорчени и унизени, забравени, един по един, старите хора полягат в пръста.
Градовете сега – достойно описани някога от Смирненски – по-добре от него едва ли ще го направя.
Децата ни – по пуста чужбина...
Но тогава, в зората на демокрацията, ние бяхме повярвали, че светът става нов, по-справедлив и прекрасен...
Лепяхме по нощите дръзки плакати, агитирахме по села и градове. С часове заседавахме, анализирахме, подготвяхме поредните избори...
Тогава Соломон Паси, Филип Димитров, Любомир Иванов бяха членове на Зелената партия и бяхме на равна нога. Сега съдбата ги е изстреляла високо нагоре, едва ли се сещат за нас... Единствен Александър Каракачанов остана същият – не напълня, не забогатя, истински Дон Кихот на българската политика!...
Изгубих толкова много време – лиших децата си от ласка и внимание, не написах книгите, които носех в душата си, не спях като хората, не натрупах пари и имоти....
Все бягахме, все бързахме, все за после оставяхме другото, маловажното... Все в името на високите идеали.
Самотникът беше странен човек – педантичен и разпилян. Припрян и същевременно – флегматичен. Раздаваше се за идеята без резерви и скептично оценяваше всяко свое действие.
Талантлив и умен, широко скроен и неспокоен дух, той носеше въплътена в себе си противоречивостта на своето, на нашето време.
Харесвах неговата всеотдайност и със свито сърце започнах да откривам белезите на една крещяща, духовна самота.
Отчужди се от семейство и близки.
Имаше винаги приятели за маса и почти никой до него, когато имаше нужда от една само добра дума.
Когато имаше пари, имаха всички край него. Когато няма – няма само той.
Толкова предателства, че се изгуби в лабиринта от интриги, удари под кръста и пладнешки грабежи.
Постепенно се остави на течението да го повлече бавно и безвъзвратно.
Безкрайна умора пълзи по вените му.
Отекчен, огорчен, предаден, този достоен мъж сега бавно, като призраен кораб, плува наникъде...
И само в горящите още зеници напира, въпреки всичко и всички, една безкрайна, поразяваща доброта.
(следва продължение)

---