29 09 2008
Един от най-значителните наши поети на XX век почина на 75 години. Анна Ахматова го определя като "най-големият" сред българските.

 

На 75-годишна възраст почина българският поет и киносценарист Константин Павлов.

Той е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ "Кл. Охридски". Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство "Български писател" (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. "Литературен форум" (1963). Редактор в "Мултифилм" (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува.

През 1975 г. получава разрешение за работа в "Българска кинематография". През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. "Стари неща" със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. "Литературен форум".

Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

Константин Павлов е носител на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество у нас и на Националната награда за поезия „Иван Николов“. Константин Павлов е автор на сценарии за анимационни и научнопопулярни филми. Написал е сценариите на игралните филми: „Масово чудо“, „Чуйте петела“, „Спомен за близначката“, „Илюзия“ и други. Константин Палвов е автор на стихосбирките: „Сатири“ /1960/, „Стихове“ /1965/, „Стари неща“ /1983/, „Появяване“ /1989/, „Агонио сладка“ /1991/, „Убийството на спящия човек“ /1992/, „Елегичен оптимизъм“ /1993/. Носител е на първа награда от фестивала в Карлови Вари за филма „Илюзия“ през 1980 г.

Стиховете на Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми.

 

Парадокс

Темата е за себеподобните.

Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.

Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.

Някога все пак ще ме достигне.

Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)

Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)

Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.

В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.

И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

 

Инцидент

Както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.

И както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание...

И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
- Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

 

IN MEMORIAM Агонио сладка ... Константин Павлов

Първото ми умиране -
като преживяване -
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче -
полъх, тембър, аромат, видение -
призвежда по-сладостни тръпки. -
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(”Обладаваш така,
както би обладал огледало.”
К. Павлов)
И се раждаш -
пак от себе си.
Едновременно -
син, баща и близнак
на самия себе си.
Как да го изразя -
странен двойник:
вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Ето този миг,
Този миг…

Другото е досада, ритуал. -

Свалям ти шапка, скучна бабичко;
да беше сменила поне чаршафите.

  ( по www.frognews.bg, www.vsekiden.com)

прочетох сутринта - голяма загуба!

Преди 15-ина години открих стиховете му. Безжалостен към себе си. Голям.

ЗАКОН ЗА НЕБЕТО


Давам ви своя дял от земята -
около два квадратни метра.
И още два вертикално
(кубатурата на душата ми).

Ще си запазя само семето.

Искам да оплодя небето.
(Следи мисълта ми, мъртвецо!):
В двете му полусфери (нощ и ден,
бяло и черно, и т.н.) -
сетната семка ще сложа -
разцепена!
Ако се разпознаят взаимно
(половината спрямо другата)
нека се заобичат.
Безполово.


Пак ще поникне Нещо (здрач? зарево?).
Давам Го.

знаеш ли,особено тежко е,когато си далече от България и да четеш такива скръбни новини,дважди по-силно боли сърцето!...Светла да е паметта за Константин Павлов!

Все пак си мисля, че има незаменими хора...И когато си отидат, остава една зееща празнота...
ГОЛЯМ Е, НАИСТИНА...

Константин Павлов е един от незаменимите за нашата поезия!...

Другият лодкар от Тива


Доплавах аз, догребах се,
до мястото, сакрално,
показано ми сякаш
от Небето,
а лодката –пробита,
пълнеше се със вода.
Душата ми, горката,
опъна своята тетива -
изстреля сто
запалени стрели
от самота...
(хидрогенен ли, каза,
или персифедрон, брате)
Защото Петър
се отрече три пъти
до сутринта.
Гетсиманската градина
(копие почти на Рая)
не очакваше
Спасителя,
завъждаше змии.
Но аз видях ръката,
видях камата,
Бруте мой,
И дълго, дълго чаках
да изплува Атлантида.
Защото бях лодкарят,
другият лодкар, от Тива.

Никола Анков те поздравява, далечна и всъщност близка, сродна душа, Ружа Велчева:-)
Дано стопли малко -от малко душата ти, носталгично настръхнала, позволи ми това отклонение лирическо...
До скоро, Че!

с твоето включване в блога ми!Аз наистина си мисля,че сме сродни души...Но това ще си го кажем на кафето ...Сърдечен поздрав,близки и непознати приятелю-РужЧе

И след две години... пак е стойностно.