Ще се издигне нов паметник на поета с ватенката Пеньо Пенев в Димитровград. Идея за монумента ще се обсъжда на среща на членовете на сдружение "Димитровград - най-живият паметник на архитектурата".

Очакват се люти спорове, тъй като идеята има и противници.

Дискусиите за втори паметник на поета с ватенката ще се състоят на 29 август, от 17 часа в зала "Гросето". За тогава е насрочен и своеобразен открит форум, в който могат да се включат жители на града и да изразят мнението си.
Идеята всъщност е на Стефан Продев още от времето, когато е бил главен редактор на в. „Култура". Целта била Димитровград да съхрани уникалния архитектурен облик, превръщайки се в емблема на строителството през първите години на социализма.

Пеньо Пенев и днес продължава да бъде спорна личност за част от жителите на Димитровград. Той е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Габровско. Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград. Работи като журналист във в."Димитровградска правда". По-късно е редактор във в. "Стършел". За пръв път печата през 1947 г. Като войник служи в Полка на българо-съветската дружба в Елхово, който по-късно е част от т.нар. „триъгълник на смъртта" - Звездец - Грудово - Елхово.

Автор е на стихосбирките "Добро утро, хора!"(1956), "Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения"(1959), "Стихотворения" (1961) (посмъртно).

Автор е^, или поне му се приписват апокрифни еротични произведения като "Поема за Кънчо Путкодеров", "Когато цъфнат теменугите" и др.

След много изпитания, лутания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива на 27 април 1959 г.

 

АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. - Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен!

 

 

ОТКРОВЕНИЕ

Натежал е на дните простора,

накипял от безпътни мъгли...

И сърцето, преляло от горест,

ме боли, ме боли, ме боли...

 

Кой ще чуе? Защо да говоря?

За вас чужда е мойта тъга...

Но ще чакам врата да отворят...

Докога... Докога... Докога?...

 

Като друмник бездомен в умора

спирам тук, път изходил голям...

Отворете ми, милички хора!

Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

 

Нямам нищичко. Само неволя!

Но аз няма да ви огорча...

Кротко в ъгъла седнал на стола

ще мълча... ще мълча, ще мълча!

 

Всеки път има край и начало,

дъжд заплиска ли - ще превали.

А сърцето, от мъка преляло,

няма никога да отболи...

 

ЕПИТАФИЯ ЗА МЕНЕ

За него никой не миля,

не найде никъде покой.

От чужди рани той боля,

умря от чужди рани той...

Сини, чисти, дълбоки очи!
Аз потъвам в лазура им пролетен,
а небето щастливо мълчи
и целува нежно тополите.

Слушам как звучи любовта,
нейде много дълбоко скътана,
и пред мен изгрява света
все в примамливи прави пътища.

Милвам тая скъпа глава
и забравям скръбта, умората...
Аз не знам - може би затова
носят своето име хората!

Чудесен стих!радвам се,че и ти си почитателка на П.Пенев!Поздрави отдалече-Ружа