Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) (16.04.1893, София - 23.03.1991, София).

Родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София (1910). Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-08). През 1910-11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание "Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927). Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. От 1952 година е член на ред. колегия на списание "Септември".

Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят - реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето светоотношение и светоусещане. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде извън тях, в скритите тайни на други светове - тя възприема света с непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо даровете на живота. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, не изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова надежда и нов порив. Изразителка на витализма и обновителните устреми на следвоенните години, нейната самобитна и ярка лирична героиня има корени в дълбоките недра на народната душевност. Светлият й оптимистичен поглед и непоколебимата устойчивост срещу несгодите на живота са черти, пресъздадени от литературната класика като отличителни белези на българският национален характер. Оттук и естествеността, с която прозвучават в лириката на Елисавета Багряна стихове с народно песенен стил. Душевността на лиричната й героиня непосредствено прелива от облика на съвременната жена към чертите на жената от народа (цикъла "Старонародни образи"). Образът на родината е неотменима част от душевния свят на поетесата ("Моята песен").

Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В поезията на Багряна звучи векове потискания порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Пътешествията, широкият свят с чудесата на непознати земи привличат като магнит жадните й очи. Пулсът й тупти с динамичния ритъм на съвременноста, тя познава опиянението от височината и скоростта, тръпките на опасността са й приятни ("Стихии", "Видение", "Зовът на морето", "Птицата с моторно сърце" и др.). Същевременно тя носи чертите на една подчертана женственост - в нея говори сърцето на "последната и първата жена", през него са пречупени всичките й пориви и жажди, цялата й жизнена философия. Оста, около която се върти нейният свят, е оста на женското сърце - своето осъществяване тя намира в любовта и чрез любовта. Чрез поезията на Багряна за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа ("Потомка", "Interieur", "Пенелопа на XX век" и др.). Любовта се слива с копнежа по свободен и пълнокръвен живот, немислима е в тесните рамки на еснафския уют, свързана е неразривно с представата за разгръщане на човешката личност, за полет на мисълта и чувството ("Вик", "Ден първи", "Среща", "Requiem" и др.). Лириката на Елисавета Багряна се отличава с покоряваща интензивност на емоцията, с върховно психично напрежение, което издига интимните преживявания до върховете на голямото обобщение. В нея владее хармоничното чувство на единение с другите. Пред жизнерадостния устрем на поетесата постоянно никнат прегради - еснафските ограничения на обществото, жестоките случайности в живота, тежката атмосфера в навечерието и по време на II световна война. Тя минава през всичко това и излиза закалена от разочарованията и крушенията, умъдрена от събрания житейски опит. Идейно-творческият й развой познава и душевни кризи, които водят до разширяване на и задълбочаване на художествения поглед. Чрез страданието Багряна стига до драмата на своето време, в личната й болка зазвучава болката на съвременния човек, притиснат от огромната тежест на един свят на войни, катастрофи и глад ("Мъгла", "Сеизмограф на сърцето", "Херкулес на XX век", "Днес"). Стихийният бунт на младата и непокорна кръв все повече се превръща в осъзнат протест, добил явно антифашистки окраски в стихотворението "Клоунът говори".

Дългият творчески път на Багряна преминава през различни идейнохудожествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките й от 30-те години ("Звезда на моряка" и "Сърце човешко"), където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 50-те години Багряна плаща данък на характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката "Пет звезди"), но след 60-те години отново намира себе си (стихосбирките "Контрапункти", "Светлосенки" и "На брега на времето"). Нейното вдъхновение продължава да се носи по ширините на пространството и времето, но негов терен си остава преди всичко човешкото сърце. Богатата жизнена и духовна биография на авторката сега разкрива своя обобщен смисъл. С настъпването на периода на жизнените равносметки този обобщителен смисъл на лично изстраданото става все по-подчертан. Стиховете на Елисавета Багряна от последните десетилетия покоряват със своите все така силни, но вече и интелектуално осмислени чувства, с мъдрото осъзнаване на интуитивно постигнатата и преди хармония на битието. Размахът на вдъхновението и високата поетическа култура придават на поезията на Багряна голяма въздействаща сила. Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).

Други псевдоними: Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела.

 

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994, автор на статията М. Цанева)

 

INTERIEUR

 

Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.

Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,
че са вчера от тебе донесени.

Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.

Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.

Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам - смутена, зачудена.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...

УНЕС

 

Говорщ, говорщ, говорщ! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

1926

 

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

 

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

1959

ВЕЧЕР

 

Над моя праг вечерницата слиза
и през разтворената ми врата
нахлува хлад - от планината бриза.
Как неусетно идва вечерта.

Как неусетно се сгъстява мракът,
изпълнил и сърцето, и домът -
пред който твойте стъпки ме не чакат,
нито успяха да проправят път.

Така от броеницата на дните
ще се изнижат тежките зърна.
А погледът все дири ненаситен
угасналата лятна мараня.

Слухът се вслушва все така напрегнат
за думата, пресекнала насред.
Откъснати от твоите, все тегнат
ръцете ми като кована мед.

И нямала бих аз ни ден спокоен,
ни нощ на вдъхновена тишина,
ако не носеха те име твое
и от очите твои - светлина.

Бояна, 17.VII.1961

 

Елисавета Багряна умря в зората на демокрацията, тъжна и изоставена от близките си.
Последният й приют беше старческият дом в Горна баня.