Никола Радев е български писател.

През 1973 г. завършва литературния институт „Максим Горки“ в Москва. В продължение на седем години служи във военноморския флот и параходство „Български морски флот“ като първи помощник-капитан и плава във всички райони на света. После работи като журналист и книгоиздател.

Десет години е бил директор на издателство „Профиздат“ и осем години — на издателство „Земя“. От 1999 до 2003 г. е председател на Съюза на българските писатели.

Никола Радев е автор на 12 книги в общо 22 издания. По-значимите измежду тях са: „Истина без давност“, „Когато господ ходеше по земята“, „Маримани“, „Море на вторите бащи“, „Няма мъртва земя“, „Седем ключа на вода“. Превеждан е на немски, унгарски и руски. През 2006 г. печели литературна награда на страните от ОНД „Михаил Шолохов“, с което става първият носител на наградата от страна извън общността.

Книга с матроска снимка

Никола Радев е роден през 1940 година в село Левски, Варненско. Завършил е Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Служил е във Военноморския флот и в параходство "Български морски флот" като първи помощник-капитан. Председател е на Съюза на българските писатели.

На 5 октомври 1962 година пристъпих прага на Варненското военно окръжие, сякаш пристъпвах към сцена на литературно четене - до повиквателната в джоба стисках бележник със стихове. Но още същия ден ни остригаха, мичманът ни прибра дрехите, вкара ни в банята на флотската база и оттам излязохме матроси новобранци. След това започна строевата подготовка на плаца, тактическите занятия с противогази и карабини по баирите на квартал Аспарухово, отвори ни се апетит - дори макароните ядяхме с хляб. Все още тайно пописвах, но в представата ми поетите бяха все с буйни коси, а аз - нула номер... Тогава реших да премина към прозата. Това решение ще да е било дълбоко обмислено, защото и до днес, вече четиридесет години след това важно събитие, продължавам да се занимавам с белетристика...

В школата за корабни радиотелеграфисти някой от матросите бе получил колет: курабии, наредени в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията, инсталирах в нея фасонка с шнур и електрическа крушка, пробих й дупчица с молив. През нощта, когато другите заспяха, слагах кутията до възглавницата, включвах щепсела в близкия контакт - от дупчицата на кутията бликваше снопче светлина, колкото да освети половин страничка, и ето - писателското бюро беше готово!

Така върху коравата възглавница за около две седмици изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в списание "Български воин". Попаднала на писателя Станислав Стратиев, редактор на списанието.

Минаха се няколко седмици, бях забравил за тетрадката и мукавената кутия. Но неочаквано ме извикаха командировка. Когато ме събуди матросът - почивах след нощна вахта - станах, мърморейки, тръгнах след него. Щом влязохме в каютата, почнах да се разсънвам и забелязах, че в нея има и един цивилен. "Цивилният" ме огледа хитро-хитро, засмя се, стана, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му, като разпиляна синя слама - море. Прочетох си името отгоре, заглавието "Матроска обич", усетих как за миг кръвта се отцеди от главата ми, а после нахлу с топъл шум в слепоочията. Ние, моряците, сме народ със стара слава, мъже с крайбрежно възпитание и морски характер, и уж сме свикнали с нейните приятно-сладки убождания, но тогава усетих как баретата ми отеснява, попипах я внимателно, защото имах чувството, че се е превърнала в ореол. Не се и досетих, че писането е упорит самотен труд над белия лист, че е свързано с огорчения и кратки възторзи. "Цивилният" се радваше повече от мене, запознахме се - беше Христо Минчев от Военно издателство, редактор на книгата.

Командирът ми капитан-лейтенант Кабакчиев ме пусна веднага в градска отпуска. Тръгнах по булевард "Ленин" - Варна отведнъж ми се стори друга. На витрината на книжарница "Никола Вапцаров" видях наредени десетина мои книжки, една от тях отворена, вижда се снимката ми. Наоколо гъмжеше от хора и аз не посмях да спра и да ги погледам. Подир три часа, когато "движението" намаля, застанах пред витрината почти като класик, излязъл от читанката и облякъл морска униформа... Но скоро след това службата ми показа и нещо друго: колкото и да изглежда близко, хоризонтът е безкрайно далече, както е далече и голямата литература и за отплаването към нея е нужен мощен кораб и издръжлив екипаж.

Досега съм издал осемнайсет книги и на всяка съм се радвал, но споменът за онова щастливо време, когато можех да сложа на корицата матроска снимка, си остана незаличим.

Никола Радев обича морето и хубавото вино

Галина Минчева

Приятели и неприятели наричат Никола Радев Морския вълк. Това прозвище му подхожда, тъй като белетристът прекарва младостта си, цепейки с различни кораби и екипажи морета и океани. За 4 години и 11 месеца той е бил в 49 морски държави. Преживял е 3 урагана, 2 тайфуна и 2 циклона,

изкарал е 5 месеца и 17 дни в миниран залив

на кораб, докато през това време кучетата и котките на него полудяват и умират. И днес за родения на 23 декември 1940 г. Никола Радев връзката с морето е начин на съществуване. Докато е на брега, той непрекъснато мисли за кораби и дълги пътувания. "Голямата вода дърпа, казва писателят, и сега сънувам палуби и вълни, високи до небето."
Никола единствен от рода си боготвори безбрежната морска шир. Като корсарите се чувства венчан с нея, а по този начин усеща, че светът му принадлежи. "По бащина линия, споделя той,

всичките ми близки са велики пияници

Половината не са погребани в гроб, а по пътища и кръстопътища, като са профукали големи състояния. По майчина линия роднините ми са разбойници. Те имат незнайни гробове. Моят вуйчо Демир е бил от 1924 г. шеф на банда. По-късно той става прототип на Ивайло Петров за неговия герой Мартин от "Преди да се родя и след това". През 1938 г. е обесен, тъй като е раздавал пари за оръжие, с което да се убиват непочтените хора. В тях той включвал всички, които обират и измъчват обикновения човек. Дядо ми Костадин Кавалджиев от с. Баново, Варненско, е бил кмет по времето на Ал. Стамболийски. Станал е шеф на чета, която е бранела онеправданите. Когато комитите му го будели в късна доба, той не питал къде ще ходят, а се интересувал какво да вземе - пушки или пищови. След като властта хваща дядо Костадин и сподвижниците му, той се обръща към тях с думите: "Ако някой от вас оцелее,

да върви с комунистите

Така най-добрите ятаци на партизанския отряд "Васил Левски" са хора на дядо ми. Един от тях е Тодор Кателиев от с. Слънчево, Варненско."
Обичта към морето и страстта към писането у Никола Радев не се предават генетично, от някой прадядо, а както твърди писателят, те са му дар от Бога.
На пръв поглед неговото житие звучи стандартно. Роден е в с. Левски, Варненски окръг. Завършва гимназия във Варна (1960 г.), а след това служи във Военноморския флот като матрос и радист (1963-1965 г.). През 1964 г. издава първата си книга с новели "Матроска обич", а след 2 години и втората - "Не се сбогувай". На 26 години попада в Москва, в Литературния институт "Максим Горки".
И тук в битието на Никола Радев настъпва пълна промяна. В Москва той изкарва цели 5 години. Неговите състуденти са писатели, а преподавателите му - творци. Никола е в семинара на известния Сергей Залигин и от него разбира, че за да станеш достоен автор, трябва да си достоен човек. С 54 лв. стипендия българинът посещава непрекъснато руските театри и опери, запознава се с руските артисти и другарува с тях. Гледа 7 пъти Висоцки в "Хамлет" и 5 пъти - в "Галилео Галилей". Готов е да се откаже от хляб, но не и от играта на големия актьор. "Белокаменна Москва ми даде много - признава Радев. Без нея нямаше да съм това, което съм днес като творец." По-късно белетристът издава мемоарната си книга "Когато Господ ходеше по земята", в която разказва за желязната си закалка в Москва, за живота в общежитието, за денонощните запои, но и за денонощните литературни четения. В нея той разкрива и непознати до този момент епизоди от писателската работа на Пушкин, Гогол, Лермонтов, Чехов и др.
Другата голяма школа на Никола Радев са пътуванията му по морета и океани. От 1973-а за него

корабът се превръща в роден дом

Става помощник-капитан и започва да живее по неписаните моряшки закони. На кораба човешкият боклук си личи веднага, казва белетристът. И на него може да се направи всичко - да се раздаде правосъдие и дори да се изпълни смъртна присъда. Не само по време на ураганите в Атлантическия океан, на циклоните в Индийския и на тайфуните в Тихия океан трябва да си с характер като канара, но и в обикновения делник, когато без мъжество не става нищо.
Годините в морето, продължава Радев, са за мене постижение, което никой, никога не може да ми вземе, както никой не можеше да ми отнеме тогава половия глад.
Има 3 вида хора - живи, мъртви и тези, които са в морето. На кораба опознах света и тогава обикнах силно България. Виждал съм как ражда морска лъвица. Възхищавал съм се на красотата в любовта между китовете. Усещал съм как природата кънти от чистота и винаги съм искал така да е и между хората.
Смешното е, че

съм се давил в свинска кочина

Бях на 10 години, когато занесохме с мама вода на прасето. Аз се наведох над ведрото и цопнах в него с главата надолу. Когато мама ме вдигна, едва дишах. По-късно съм плувал на 2768 м дълбочина в Индийския океан и не успях да се удавя. Явно е, че водата ме тегли отдавна.
Имах късмета да познавам и работя с един от най-ярките капитани на Българския морски флот, Атанас Петков-Корсаря. Научи ме на много неща, две от които са страшно важни: на почтеност в отношенията и да бъда ларж с хората.
Виждал съм как потъва германският кораб "Рудолф" в Бискайския залив на 30 мили от нашия. Бил съм на мостика 2 дни и 3 нощи при 15-метрови вълни и след това една седмица не можех да си отворя ръцете.
Бях в Китай, когато почина Мао Цзедун. На кораба ни "Христо Ботев" имаше тежка авария и се наложи да влезем в Шанхай, тъй като наблизо вилнееше тайфуна "Фран". Тогава бяхме арестувани, че навлизаме в чужди териториални води. Преживях ужас, тъй като

тайно карахме оръжие за Виетнам

При всички тези случаи никога не съм се плашил от нищо. Стъписвам се единствено от човешката подлост и простотия.
Ние, моряците, дишаме с девиза :"Не завиждай!" Всички сме суеверни. Например, никой не смее да убие чайка или не дай Боже, албатрос, тъй като ще го постигне нещастие. Жена не качваме на кораб, понеже докарва буря. Ако случайно попадне на него, тя трябва да е или с всички, или с никой мъж."
Никола цитира думите на свой морски приятел, че когато един морски капитан бъде издигнат в обществото на сушата, той се чувства понижен.
За романа му "Седем ключа на вода", претърпял 4 издания, му е присъдена голямата литературна награда "Варна". Въпреки всичко той не мисли, че е на върха на славата. Белетристът мечтае, когато свърши мандатът му в СБП, да се вижда по-често с морето и да се отдаде на своите разкази, новели и романи. Неговият подпис на редактор стои под 3000 ръкописа, които вече са видели бял свят като книги.
Никола сяда често с приятели на маса в своя дом.

"В пиенето съм като пернишка печка,

в която всичко гори, изповядва писателят. Мразя пияния човек, пияницата. Той като се напие, разкрива моментално тъпия си характер. А с добрия, широкия човек, като пиеш, е все едно да си на палубата на кораб, който цепи морската шир. Обичам да пия хубаво вино от добре подредени лозя. Тогава при всяка глътка думата се цени и всяка история се изслушва. Животът обаче избута виното. Съществуваме в стрес. Една, две водки на крак - без събеседник, без приказки... Не се научихме да живеем. А трябва да бъдем мъдри като древните: "Бог напред и ний след него!"