Отсякоха дървото под прозореца ми.
Белязали го бяха с кръст зелен -
каква ирония! -
и дни наред безмълвно пита
"защо" пръстта,
която ще го погребе...

А още имаше корона
дъхава и силна,
в която птиците гнездяха
и корените му,
преливащи от сокове,
лудуваха във майката - земя.

Но тялото му бавно се привеждаше
под непосилния товар
от страсти и тъга.
Ах, тялото -
ковчегът тесен
за всяка скитница - душа...

Душата ми, потресена, се свлече
до шепата трески,
кървящи на пръстта.
Господи,
не позволявай
и мен така да посекат...

Ружа ВЕЛЧЕВА

---