Град Златоград се намира в най-южната част на Източни Родопи, на 50 км от областния център Смолян и на 300 км от столицата София. На територията на община Златоград се намират язовир “Златоград” и микроязовир “Хасидере”.

Златоград е селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най- старата църква в Родопите - “Успение Богородично” - построена през 1834 год. и килийното училище, поставило началото на просветно – образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-стария писмен паметник от Родопското Възраждане – “Златоградски писмовник” /1852 г./

Характерен облик на града придава и архитектурния резерват. За българските етнографи, историци и филолози Златоград е средище на най- старите традиции на материалната култура и бита на нашия народ. Постройките в резервата се отличават с белите си зидове около дворовете , с откритите одрове, с широките дъбови врати. Най-известните от тях са Хаджипанталеевата къща, Печевите къщи и Александрвоите къщи.

История

В „Исторически бележник“, документ от 18 век със спорна автентичност, Златоград е споменат като Беловидово^[1]. По–късно до 1934 година селището носи името Даръдере.^[2] В демографската статистиката на професор Любомир Милетич от 1912 година е посочено, че в града живеят 200 помаци и 120 българи.^[3]

Паметник на Дельо хайдутин на мястото, където според легендата е смъртно прострелян

Най-разпространено е мнението, че Дельо   войвода е роден в Беловидово (днес Златоград). Действа с чета в Централните Родопи. Най-известен е с дейността си против насилственото ислямизиране на родопските българи. В 1720 година е начело на обединените хайдушки дружини, които нападат село Райково (днес квартал на Смолян), за да отмъстят за убийството на 200 райковчани, отказали да приемат исляма. Дельо войвода е споменат в „Исторически бележник“, документ от 18 век със спорна автентичност.

Според преданието, което се носело за него, „Деля го куршум не фата, Деля го сабя не сече“. Затова и враговете му го прострелват с нарочно излят за целта сребърен куршум.

Подвизите на Дельо са увековечени в много народни песни, предания и легенди. В Златоградския край за него се пее прочутата песен „Излел е Дельо хайдутин“.

Град Златоград се прославя с песента за Дельо хайдутин, която се носи в космоса. Той е селище с богата култура и многовековна история. На територията му се намира най-старата църква в Родопите - “Успение Богородично” - построена през 1834 год., сградата на най-старата поща в България и килийното училище, поставило началото на просветно-образователното дело в Родопите. Тук е открит и най-старият писмен паметник от Родопското Възраждане – “Златоградски писмовник” (1852 г.). Характерен облик на града придава и архитектурният резерват. За българските етнографи, историци и филолози, Златоград е средище на най-старите традиции на материалната култура и бита на българския народ. Постройките в резервата се отличават с белите си зидове около дворовете, с откритите одрове, с широките дъбови врати. Срещат се елементи от ксантийски и пловдивски тип. В дворовете на повечето къщи има кладенци, оградени с дъбови кошове, с “въртки“ за въжето и стрехи от едноулучени керемиди. В Златоград са регистрирани 120 архитектурни и археологически паметника.

Религии  Изглед от Етнографския ареален комплекс

Основните религии, изповядвани в Златоград, са източно-православното християнство и ислямът. Населението е съставено от различни български етнически групи и общности, мюсюлманска общност от помаци изповядващи ислям и християнска общност изповядващи източно-православие. Има две църкви - "Св.Георги", в чиито двор е и Взаимното училище. Другата църква, построена по време на Османската власт е "Успение Богородично". Тя е ниска, вкопана в земята, но е уникална със съхранените икони и мястото, на което е построена - на един от високите и централни хълмове в града. Джамията в Златоград се намира на улица "Ерма".

Град Златоград е център на рудодобив. Край града (Ерма река) се добива оловно-цинкова руда. В селището работи и памукотекстилно предприятие.

Етнографски ареален комплекс  Снимка от главната улица в Ареалния комплекс

Етнографският ареален комплекс е най-голямата съвременна забележителност на Златоградска общината. Идеята за създаването му е осъществена от инж. Александър Митушев, който осигурява необходимите материални средства и организация. Това е първият в България ,и засега единствен, частен етнографски ареален комплекс. Комплексът е открит със съдействието и на Златоградската община на 24 май 2001 г. в празничния ден, посветен на българската култура, просвета и славянска писменост.

Личности 

• Дельо войвода (края на 17 век - началото на 18 век)
• Яков Змейкович
• Виктор Калев, актьор
• Станислав Сивриев (1924-89), писател
• Вели Чаушев (р. 1934), актьор
• Семир Кормов, хирург

Културни и природни забележителности 

Златоград присъства в списъка на Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.

Други 

След картографирането на остров Ливингстън от българската експедиция Тангра 2004/05, един от върховете на острова е наречен Златоградски камък по името на града.

Външни препратки

• Официален сайт на Община Златоград
• Портален сайт на Златоград
• Снимки от Златоград и околностите
• Етнографски ареален комплекс „Златоград“
• Времето в Златоград

Бележки

1. ↑ Енциклопедия България, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.
2. ↑ Николай Мичев, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987“, София, 1989.
3. ↑ Милетич, Любомир [1918]. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“ (на български), София: Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, стр. 295.

 

 

Личности

Делю Войвода

Преданията разказват, че един от най-прочутите и легендарни родопски хайдути е Делю войвода. Произ­хождал от крайно бедно семейство, занимаващо се с абаджийство, гайтанджийство и бояджийство. Усвоил занаята още в детските и юношеските години, той скитал от град на град, от село на село, за да търси работа и припечелва коравия залък хляб за себе си и за възрастните си родители. Голямата сиромашия му попречила да завърши дори килийното училище. Преданията и легендите опре­делят Делю като голям юнак — буен и непокорен по ха­рактер, но изключително честен, непримирим, трудолю­бив и издръжлив. Много млад бил, но разбирал, виждал откъде идва злото. Начело на своята вярна дружина, Делю се появява винаги там, където българи и си­ромаси трябвало да бъдат защитени от насилията на поробителите. Постепенно самият той се превърнал в легенда, станал опора за поробени и угнетени, страшилище за злосторници и безчинници. За него признателното население е изпяло едни от най-хубавите си песни, създало и предало на следовниците много предания и легенди. Според тях Делю бил бърз и лек като птица, със сила необикновена, куршум не го хващало. Успели да го убият чрез измама, като взели негова сребърна монета, от която отлели куршум. Именно този куршум го настигнал и сложил край на живота му. Убийството станало на Велики петък. Казват, че камъкът, върху който паднал Делю, бил пренесен в двора на църквата „Св. Богородица". На този пръв Делюв паметник се покланяли богомолците пред и след служба. В Даръдере Делю имал три сестри. Турците искали да потурчат, почернят момичетата и за да за­щити сестрите си и вярата на другите българи, той станал хайдутин.
Един от първите, които пишат за Делю войвода (Даръдеренският юнак Делю войвода – Капасъзина в. Тракия, № 280-281, 1929), е Георги П. Марков. В статията си той разказва много случки от живота на войводата. За съжаление авторът се е опирал преди всичко на легендите и преданията и статията му е слаба откъм фактологичната страна. По-късно Никола Примовски прави пълно проучване на живота и дей­ността на Делю войвода. Материалите са публикува­ни в Известия на ТНИ, 1965г. („Делю войвода от родопската народна песен") и книгата „Байряко зелен и червен". 1979 г. Вниманието на Никола Примовски е насочено към хайдушките народни песни. В тях той търси облика на легендарния войвода, историческите условия на борбата. В работата задълбочено са про­учени всички източници, исторически и архивни, пре­данията, легендите. Авторът счита, че Делю войвода е един от най-популярните родопски хайдути, живял й действувал в Родопска област след първото масово помохамеданчване -втората половина на XVIII век.
Че Делю войвода е родом от Златоград, доказват най-напред песните - всички имена на хора, местности, реки, върхове са свързани със Златоградския край, а и най-разпространени са пак тук. Източниците не датират точно времето на дейността му - според, едни края на XVII век, други ;- XVIII век. Но в това, че подвизите на Делю войвода са действителна историческа правда, никой не се съмнява. А според, легендите и преданията Делю войвода е бил изключителна личност. Той се славел навред със своите ловкост и бързина, решителност и твърдост, умение да излезе от тежко положение. Разказва се, че още като дете той бил даден калфа при вуйчо си, терзия в Енидже, Беломорско. Веднъж вуйчото го помолил да донесе новите му дрехи от Златоград, за да иде на другия ден на черква. Било срещу Великден, а Енидже отстояло на 80 км от Златоград. Момчето отишло и се върнало за една нощ. Освен дрехите, то донесло и питка, която била още топла. Харесал го вуйчото, ала, за да си няма разправии с турците, да не стане някоя беля, решил да го, отпрати от Енидже. Делю отишъл да аргатува на Кузубския бей. Там той се сближил с българите от гюмюрджинските села Манастир и Сачанли и започнал да събира дружина. Намерили се смелчаци, приели оръжието (Делю го бил „доставил" от бейските конаци) и четата започнала да се появява там, където българите били притеснявани и измъчвани. Пристигал винаги неочаквано, наказвал виновниците и Изчезвал. Турците се заканвали да го хванат, да го убият, но все не успявали да сторят това.
Научил за страшните золуми в Даръдере, Делю събрал своите отбор юнаци и тръгнал за там. Спрял На връх Костадин. Хабер до даръдеренските, аяне и кабадалии за жестока разправа, ако посегнат на близките му и българите сиромаси, бил вече изпратен. И Турците се изплашили, спрели за известно време золумствата си.
И в песните, и в преданията се говори за страха, който Делю и дружината му всявали сред турските душмани, за обичта и подкрепата на поробените и угнетените. Те му носели новините, те го снабдявали с храна, те то криели, ако се наложи. Хората вярвали, че него и дружината му „куршум ги не фата ..." .

Песента на Делю звучи и в Космоса и се рее около нашата планета на чист български език, език на който е пял и говорил Делю п • б • р