Св. Паисий Хилендарски български духовник и национален будител
Роден:	1722 Банско, днес България
Починал:	1773 Амбелино (Асеновград), днес България

Св. Паисий Хилендарски (1722–1773), често наричан още Отец Паисий, e български народен будител и духовник, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположника на българското Възраждане. Канонизиран е за светец на Православната църква.

Сведенията за живота на Паисий се изчерпват почти,само с автобиографичните му бележки в единствената му сигурна творба „История славянобългарска“. Роден е през 1722 г. в Самоковската епархия, най-вероятно в Банско, баща му е от Банско, а майка му от самоковското село Доспей. Не е учил „нито граматика, нито светски науки“. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в „Немска земя“) и започва да пише българската история, която завършва през 1762 в Зографския манастир.

При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Амбелино (днес Лозница, квартал на Асеновград).

Историческа значимост

Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на национално-освободителното културно и политическо движение. Създаването на „История славянобългарска“по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг.

Паметник на свети Паисий в Банско Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и на Методий. С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов „За славянските учители“. В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.
Съвременни аспекти

Оригиналът на История Славянобългарская е откраднат от Атон и донесен в България, според някои медии от тайните служби, но въпреки несъгласието на някои общественици, сред които най-вече Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, книгата е върната на гръцката държава официално от президента Петър Стоянов. Това действие, касаещо международното право, е ключово в обмена на светини, свързани с България и Гърция, като например връщането на костите на Самуил и размяната на артефакти от общата история на България и Византия.

Паисий Хилендарски е сред първите 10 в класацията на БНТ Великите българи. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.

С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна държавна награда "Свети Паисий Хилендарски", която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Носители на държавната награда “Свети Паисий Хилендарски” са били: проф. Вера Мутафчиева (2000 г.), акад. Светлин Русев (2001 г.), проф. Стефан Данаилов (2002 г.), Йордан Радичков (2003 г.), проф. Христо Христов – през 2004 г., арх. Богдан Томалевски (2005 г.) и писателят Богомил Райнов (2006 г.)