проф. д-р Иван Кочев

               Политическият въпрос за статута на Косово се оказа Гордиев възел, който трябва да бъде разсечен така, че да не предизвиква по-нататъшни сътресения на Балканите, в Европа и света. След разпадането на Югославия той се превърна в междудържавен, а чрез отнасянето му до ООН и в световен. Несъмнено усложненията възникнаха в резултат на най-разнообразни по характер (историко-географски, демографски, икономически, конфесионални и др.) причини. По-нататък противоречията вече се използват от различните страни и съобразно техните собствени интереси. Така например при общото желание на преобладаващия брой европейски държави и на САЩ проблемът да бъде решен час по-скоро, Сърбия и Русия се стремят към неговото протакане. Чувствителността на Сърбия е понятна, макар че за всеки неин гражданин е съвършено ясно, че той фактически (практически) отдавна е решен, тъй като в областта живеят около два милиона албанци, които не искат и да чуят за Сърбия, и само 150 хиляди сърби, задушени в два анклава и заобиколени от косовари.. Поддръжката от страна на Русия също е ясна – за нея Сърбия се оказва последният балкански пристан, на който – чрез проблема – тя все още има известно присъствие тук. Обявяването на независимост на Косово обаче няма да бъде за нея фатално, защото след това по същата процедура тя може да си реши някои „вътрешни” въпроси, като тези за легитимацията на т.нар. Приднепровска република, на Северна Осетия и др. Разбираемо е и отношението на страни като Кипър, Румъния и Испания, проявяващи скепсис към окончателното решение на въпроса. Кипър се безпокои от евентуално признаване на Северната Турска република, Румъния от едно бъдещо желание на близо 3-те милиона унгарци в Трансилвания, а Испания – от амбицията на баските да образуват своя държава.

             Колеблива, неясна и немотивирана докрай е единствено българската позиция. В нея не прозира никакъв национален интерес, макар че повече от 1/3 от територията и населението на България се намират извън държавните й граници, тъкмо поради едновековната агресивна политика на съседна Сърбия към България. И ако се опитваме да загърбим и насила да изпратим към миналото голяма част от проблемите си, като, разбира се, си затворим очите, то другите са крещящо актуални, защото застават пред лицето на Европа и света и незабелязването им би могло да се обясни само с политическа инфантилност или още по-зле с политически мазохизъм.

             Приемаме, че Косово е станало сръбска територия през ХХ век, но е трудно да се съгласим с митовете, че е изконно сръбска във времето, тъй като там са простирали властта си не само Рим и Византия, но и България.              

             Българи-мюсюлмани, обитаващи областта Гтра (поради което и известни под името гтрани), живеят и до днес в Косово, добре запазили своя български език, фолклор и народни традиции непокътнати. В противовес на здравата логика, но в духа на непоправимия сръбски национализъм, те и сега продължават да бъдат обявявани за сърби.

              В Р Македония в основата на необузданата антибългарска пропаганда, водена вече близо четвърт столетие по медиите, стоят сърби, постоянно пребиваващи в Македония и заемащи най-важните (ключовите) позиции в държавната йерархия в областта на икономиката, културата, просветата, и естествено и в политиката.

              Агонизираща и разпадаща се Сърбия, дори и когато е най-зле и се нуждае от подкрепата на съседите си, продължава да работи срещу България за отнемането на следващи нови земи. След 1878 г. (Поморавието); 1913 г. (Вардарска Македония); 1919 г. (Западните покрайнини и Струмишко). Сърбия създаде в посолството си и финансово поддържа (вече и чрез Македония) една деструктивна за нашата държава организацийка като ОМО „Илинден”, която откровено пропагандира откъсването на Пиринския край от България. Тази малка, но шумна организацийка постоянно занимава Съвета на Европа със себе си, но странното е, че е подкрепяна от голямата Русия и от своята създателка – Сърбия.

             Днес, когато българското правителство промени европейското си отношение към Косово и приближи позицията си към сръбската и руската, се налага много внимателно оглеждане на българо-сръбските отношения именно в аспекта на намиране на гаранции за добросъседски отношения! Досега България беше ярък поддръжник на решаване на проблема за Косово в рамките на ЕС, НАТО и ООН ( на плана „Ахтисаари”, предвиждащ независимост на Косово с преходен период под наблюдението на ООН). След отхвърлянето на плана от страна на Сърбия и Русия днес нашето правителство вече не приема едностранна независимост на Косово, и ако тя бъде обявена, „развитието – се очертава – като лошо”. България, която предлагаше спешна европейска интеграция за Сърбия към ЕС като компенсация на независимостта, сега започна да споделя сръбското виждане за разделяне на двата процеса. Българският народ обаче се интересува най-вече дали в договореностите между Сърбия и България присъства казусът за отказ на Сърбия от подкрепата й на създадените от нея организации в България (разните вариации на ОМО „Илинден”) на международните форуми. Ако Сърбия след спешното си влизане в Европейския Съюз (предложено от България) продължи „спешно” да буни духовете и да провокира страната ни, по-добре би било българското предложение да бъде изтеглено.

           Още при евентуалното изтегляне на Сърбия към ЕС на нея ще й се предостави висока трибуна за незаслужено хулене на страната ни пред света. Маниакалната сръбска грандоманщина се проявява още отсега със заплахите, че тя ще съди всички държави, които признаят Косово. Очевидно Сърбия е забравила за четирите войни, които води с бившите републики от федерацията, която ръководеше, за етническите прочиствания, които осъществяваше не само в Косово, но и в Босна и Херцеговина и в Хърватска и пр. и преди всичко за това, че самата тя все още е клиент на Хагския международен съд. В този порядък на мисли трябва да се договаря с нея и по повод положението на българите в Западните покрайнини, за отнемането на часовете по български език в училищата там, с една дума, за осигуряване на достойни условия за малцинствата при влизането й в Европа.

          Допускането на Сърбия в ЕС без поемане на гаранции за развитие на демократичния процес и по отношение на нашите сънародници е проява на ненужен мазохизъм, за който вече стана дума в полза на чужди сили.

          Същото се отнася и до признаването на независимостта на Косово, което изнася население към Македония, и по изкуствен начин увеличава процента на албанците там. Вярно е, че по времето на президента Киро Глигоров това се правеше и от самия него, за да увеличи гласовете си при избори, но днес границата Косово – Македония е почти открита, за да бъде променена демографската картина на Македония и решена по друг изкуствен начин нейната бъдеща съдба. Опитите на Сърбия да стане „велика” пропаднаха, а сега не бива да бъде поощрявана Албания да прави същото, защото колкото и съблазнително да е това, то се оказва поредният капан за балкански химери. Векът е ХХІ, развитието се извършва в Нова Европа, и светът е вече друг.