Варненският поет Емил Иванов си отиде от този свят след дълго и мъчително боледуване. На 3 март човекът, отдал живота и страстта си на словото, навърши 53 г. Той е автор на поетичните книги „Далечни кръстове” и „Блуждаещи присъствия”. Емил Иванов бе сред ветераните на Сдружението на писателите, години наред бе член на редколегията на в. „КИЛ“, редактор е на книги с поезия на много варненски автори. Публикувал е свои творби в литературни вестници, списания и алманаси. Удостояван е с награди на регионални и национални конкурси. Сред отличията му е призът за „високо поетическо майсторство” на VI конкурс „Веселин Ханчев” – Стара Загора (1989).
Мир на праха му!
(в."Народно дело"- Варна)

Когато за първи път прочетох книгата на Емил Иванов „БЛУЖДАЕЩИ ПРИСЪСТВИЯ“ преди няколко месеца, в душата ми останаха много въпроси относно тази великолепна елегична стихосбирка – откъде идва тази невероятна болка и самота, как сърцето на поета побира толкова обич и копнеж по любимата жена и смирено преклонение пред мъртвите приятели-поети...

Едно необяснимо усещане за преходност и вечност и един тъмен образ, образът на Смъртта, който белязва всеки ред, всеки образ, всяко желание...

„Нима във Своята всевишна цел,

о, Боже, с гроб напуснат след Голгота,

дал си смъртта – едничкия тунел

за бягство от затвора на живота?!“

Когато за втори път посегнах към стихосбирката на Емил Иванов, от Варна беше долетяла вече страшната вест, че поетът е поел към „оня сън – единствен и последен“...

Сега неясните усещания за обреченост и съдбовност след първия прочит придобиха реални очертания. Именно това предусещане за обреченост слага главна буква на всяко чувство, което блуждае в свръхранимото сърце на поета. Потръпваш след прочитането на това неповторимо обяснение в Любов в стихотворението „Желание“:

„Как искам във предзалезния час,

когато със смиреност без прокоба

духът е дим над пепелта от страст,

да кажа: - Преди теб ще легна аз

и ще затопля гроба...“

Приятелството при Емил Иванов е също с главна буква. Красноречив пример за това е стихотворението „Посвещение“, с цитат под заглавието от Димитър Стойчев :“Отложиха, живота ми отложиха.“ :

„Дори отсъствието е възможност

над съвести да бъдеш сянка строга.

Животът ти те могат да отложат,

безсмъртието във смъртта – не могат!“

Паметта за „напусналите живота“ приятели не е просто сбор от блуждаещи отсъствия, а олтар от „души от стихове“, пред който поетът изповядва и преклонението си, и болката по тяхното отсъствие...

„Каквото в паметта се погребе,

то винаги възкръсва във сърцето.“

Това, което напразно ще търсите сред стиховете на „Блуждаещи присъствия“, е омразата. Защото душата на поета е озарявана винаги от светлината Божията промисъл:

„Но със незрима десница над мен

пази ме Бог отначало,

че от Духа Му свещен е роден

моя дух в тленното тяло.

 

Палната свещ сложих аз мълчешком

там – пред иконата свята...

Тръгнах, но вплетена в чуден псалом,

в храма остана душата!“

Тристишните въздишки в края на стихосбирката доразвиват извечните теми, които са бушували в сърцето на поета. Изящна, философски обагрена словесност, като че ли писани с перо от ангел...

Аз съм убедена, че тепърва литературните критици ще преокриват поезията на Емил Иванов - стихове с тежестта на преглътната, светла и мъдра, мъжка сълза.

Искам да завърша тези мои редове с края на стихотворението „Сбогуване“, с памет на варненския поет Марко Илиев:

„Вятър есенен свива тук жълти венци

и разнасят мъгли бутафорен декор;

вече земната слава е свят за слепци,

към небето отлитай – към Божия двор.“

Аз съм убедена, че и Емил Иванов е вече при Божиите нозе, в Божията градина на мъртвите български поети!

 

Ружа Велчева

РУЖА, ЕДВА СЕГА ДОКОСВАМ ТВОЯТА ТВОРБА ЗА ЕМИЛ - ДНЕС ОТ 18:00 В СДРУЖЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛИТЕ - ВАРНА, "КРАЛИ МАРКО" 11, ЩЕ ИМА ЧЕТЕНЕ В НЕГОВА ЧЕСТ ОТ 18:00 М.ВР. ДАНО СИ ОКОЛО ВАРНА-ТА ...

За съжаление нямам път скоро към Варна, но мислено с вас ще почета светлата памет на този тъжен и нежен поет!!!