По кройка присъща, семпло съшита е

на живота ми длъжката дреха.

Без маншети и джобчета скрити,

без надиплени, фини плисета.

Остър ръб върху няколко кръпки,

високо, де бие сърцето.

Там е откак неотстъпно заглаждах

непокорните, черни парчета.

В избелялото черно ръбът си остана,

пресича и новата плетка.

Линия права, сякаш втъкана

в душата на моята дрешка.

Ръб на кърпено?! – ахва гнусливо Естета.

Той дири с очи съвършеното.

Друг, замижал, промърморва: Дефект е

в услужливо менящи се ценности.

Проста роба. За принц непригодна,

но я нося с ревниво достойнство.

Възширочка е, лека, удобна,

облякла ме с ведрост, спокойствие.

Тази дреха и теб би загърнала;

място в нея за всекиго има.

Блага сянка над цвете посърнало,

дом за пътник, замръкнал сред зима...

– – –

Бод подир бод, топи се конецът,

лѝце и опако свързващ неравно.

Сетне... внезапно се къса, подлецът.