1 Хвърли хляба по лицето на водата;
Защото след много дни ще го намериш. 2 Дай дял на седем, още и на осем;
Защото не знаеш какво зло ще бъде на земята. 3 Ако са пълни облаците, изливат дъжд на земята;
И ако падне дърво към юг или към север,
На мястото дето падне дървото, там си остава. 4 Който се взира във вятъра няма да сее;
И който гледа на облаците няма да жъне 5 Както не знаеш кой е пътят на вятъра,
Нито как се образуват костите в утробата на непраздната,
Така не знаеш делата на Бога който прави всичко. 6 Сей семето си заран, и вечер да си не почива ръката ти;
Защото не знаеш кое ще успее, това или онова,
Или да ли ще са двете равно добри. 7 Наистина виделината е сладка,
И е угодно на очите да гледат слънцето; 8 Но ако и да живее человек много години,
И се весели през всички тях,
Нека си напомни за дните на тъмнината че ще бъдат много.
Все що иде е суета. 9 Весели се, юноше, в младоста си,
И сърдцето ти нека ти дава радост в дните на юношеството ти,
И ходи според пътищата на сърдцето си,
И според гледането на очите си;
Но знай че за всичко това Бог ще те доведе в съдба. 10 И отнеми яростта от сърдцето си,
И отдалечи лукавството от плътта си;
Защото младостта и юношеството е суета.

Жената дълго разглежда стоката в магазина. Това беше един от най-хубаво заредените с детски стоки. Пъстротата радваше очите й. Галеше красивите дрешки. Пробваше различните екстри на играчките. Като дете се радваше на изобилието.

Продавачката я следеше намусено и само дебнеше да не направи нещо непозволено. „Всичко пипат, а после – не купуват нищо...Само трябва да подрежда след тях...Прости селянки...“ И продължи да люпи семки, облегната на вратата.

Жената взе една кошница и започна да подрежда грижливо избраното в нея.

Днес като си получи пенсията първо плати тока и водата. Без тях не може. Отдели 20 лв. за Великден, купи си лекарствата, под мушамата на масата остави 30 лева, за хляб, а останалите пари зави в найлоново пликче. Стегна ги с ластик и скри пакетчето в пазвата си. Крадлите по празниците бяха истинска напаст.

Пъстри блузки и панталонки, потничета с красиви картинки, дрънкалки и малки пухкави мечета, книжки с твърди корици...Кошницата беше вече пълна.

Продавачката застана до касата в очакване.

„Сигурно имате много внуци...Ще ги зарадвате за празника...“ - отрони с половин уста тя. „Да й се ненадяваш, нищо и никаква баба, а такъв оборот прави...“

„Да, имам много деца. За тях е всичко това...“

Извади от пазвата си парите и внимателно отброи парите. Остана й само дребни стотинки. Но беше щастлива, толкова щастлива че ще зарадва малките слънчица. Всеки ден ги гледаше от прозореца си и гласчетата им отекваха в самотното й сърце като радостна камбана.

Пое двете торби от продвачката и благодари.

После бавно тръгна към изхода на магазина.

Трябваше да побърза, защото може Домът да го затварят вечер рано. Нали са малки дечица!

Представи си усмивките на личицата им и в душата й запя камбаната.

Вечерният хлад я обгърна ласкаво и тя забързано продължи нагоре по улицата, която водеше към Дома за сираци, към малките самотни слънчица, които жадуваха за една майчина прегръдка...

Обикновено, истинско човешко щастие озаряваше лицето на Майка Тереза от Търново.

Празник е!..