10 Слушай, сине мой, и приими думите ми;
И ще се умножат годините на живота ти. 11 Наставлявал съм те в пътя на мъдростта:
Водил съм те по прави пътеки. 12 Когато ходиш, стъпките ти не ще бъдат утеснени;
И когато тичаш няма да се спънеш. 13 Хвани се за поучението: недей го оставя:
Пази го, понеже то е животът ти. 14 Не влизай в пътеките на нечестивите,
И не ходи в пътя на лошите. 15 Отбягвай от него, не минувай през него,
Уклони се от него, и замини. 16 Защото те не заспиват ако не сторят зло;
И сън ги не хваща ако не спънат: 17 Понеже ядат хляб на нечестие,
И пият вино на насилство. 18 Но пътят на праведните е като виделото на разсъвнуването,
Което свети повече и повече доде стане съвършен ден. 19 Пътят на нечестивите е като тъмнина:
Не знаят от що се спъват. 20 Сине мой, внимавай в думите ми:
Приклони ухото си към говоренията ми. 21 Да се не отдалечат от очите ти:
Пази ги вътре в сърдцето си; 22 Защото са живот за тези които ги намерват,
И изцеление на всичката им плът. 23 С най-голямо пазене пази сърдцето си:
Защото от него са изворите на живота.

„Хайде, поганци, че сега ще ви отпоря ушите...Стройте се в редица да ви огледам...“

Васила едно по едно огледа циганетата, мокри и топли още от банята...Цял ден бяха събирали дърва из близката горичка, за да напалят добре циганската любов и да измият мръсотията от хилавите си телца. Пет на брой, Васила ги обичаше повече от всичко, макар и да не го показваше винаги...Те си бяха нейното богатство, светлината на изстрадалата й циганска душа. Баща им преди две години се пръждоса някъде из чужбинско, тръгна с мъже от махлата и повече нито се видя, нито се чу...

„Хубаво се срешете, че попът няма да ви мироса, като ви види такива, рошави и непокорни, същински диви кончета!...“И тя се рязсмя с пълно гърло. И металните зъби в устата й грейнаха като луни над весел цигански катун.

Пет момчета. Жива напаст. Добре, че се пръждоса нейният, та да заключи вече фабриката за деца. Стигат и и тези.Едва смогва да ги изхрани.

Васила отвори дървения сандък и едно по едно извади дрешките на децата. От магазините за дрехи втора употреба беше им купила всичко. Още преди месец ги беше изпрала, изгладила и прибрала за празника, за Великден. И себе си беше пременила, само с обувките беше по-трудно, но пък тях набави от госпожата, чиято къща чистеше.

Огледа се в огледалото, пожълтяло и напукано, но пък така не се виждаха появилите се дълбоки бръчки около устните. Пребради се с лъскавата червена кърпа, сложи малко червило на бузите си и дълго го разтрива с длан. Остана доволна.

Момчетата стояха чисти и пременени пред нея и не смееха да гъкнат. Знаеха, че щом е празник, трябва да си отварят очите и ушите, да изпълняват всичките й заповеди, защото иначе ще ги лиши от любимото им лакомство – сладолед на корем, който им се полагаше. Цял ден се блъскаха без умора – в гората, и вкъщи.

„Сега си отворете хубаво ушите. Вижте, Богородица ви гледа от стената. Никакви кражби. Бог ще ви накаже, ако в църквата посегнете към чуждото. Аз може да съм неука и глупава, изкарвам хляба ни, като мия чуждите къщи, но вие, вие трябва да се измъкнете от тази орисия. По корем ще се влача, но ще ви видя всичките с тапии от училище...“

Васила се прекръсти пред вехтата иконичка, запали малкото опушено кандилце и каза наум единствената молитва, която знаеше, от дете...Но и тя й беше ценна, защото винаги внасяше светлинка в душата й.

„Хайде, юнаци, тръгваме. И, както се разбрахме, да не съм ви видяла да посягате на чуждото!...“

С весел глъч, хванати за ръце, преминаха дългия път от махлата до църквата.

Още преди да влязат в претъпканата църква, Васила се прекръсти, после извади от пазвата си 6 свещи, раздаде по една на децата, а последната задържа за себе си. Децата прилежно се прекръстиха и черните им като едри гръцки маслини очи заблестяха като звездички.

В притвора една едра, скъпо облечена госпожа за малко да ги повлече след себе си. Васила грижливо заслони с ръце децата си и дадоха път на богаташката.Когато скъпият й парфюм отмина нататък, те прекрачиха прага на църквата с благоговение.

Песнопенията понесоха душите им високо нагоре и скоро Божията благодат озари лицата им.

(из „Морга за изгубени души“)