1 В начало създаде Бог небето и земята. 2 А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната; и Дух Божий се носеше върх водата. 3 И рече Бог: Да бъде виделина. И стана виделина. 4 И видя Бог виделината че беше добро; и разлъчи Бог виделината от тъмнината. 5 И нарече Бог виделината Ден, и тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи.

Внимателно нахлузи празничната рокля през главата си, още веднъж свери действията си с огледалото и взе от масата китката свежи цветя, набрани преди малко от градинката пред къщата. Беше готова за ритуала.

Влезе в съседната стая и още от вратата се прекръсти, бавно, смирено, с движения, изваяни до съвършенство от хилядократните повторения...

Пламъчето на кандилцето трепкаше приглушено и осветяваше меко и ласкаво лицето на Божията майка.Постави цветята във шарената вазичка до кандилото и огледа с любов своя олтар.

Отляво на Богородица имаше 5 снимки, две големи и 3 малки. Зад тях – американското знаме. Отдясно на Богородица – 4 снимки. Две големи и 2 малки. Зад тях – испанското знаме. Отпред пред кандилцето – 3 снимки, 2 големи и 1 малка. До тях кротуваше знамето на Австралия.Трите й деца, един зет, 2 снахи и 6 внуци – нейният олтар, пред който и за който Роза всеки Божи ден се молеше и измолваше от Богородица закрила и дълъг живот. Разпиляла деца и внуци в четирите посоки на света, тя живееше разпъната между вярата и надеждата, между любовта и очакването да ги прегърне, да изтрие прахта от далечни земи по дрехите им, да ги приласкае в топлината на майчината пазва...Българските й внучета, чийто роден език не е българският, чиято родна земя не е българската...

Дните й бяха разпънати на този вечен кръст и тя понякога чувстваше болка, че няма да може да ги дочака, тук, при корените им...

Роза въздъхна, още веднъж се прекръсти, и благоговейно посегна към малката кадифяна торбичка, поставена пред снимката на най-малката й, шеста внучка Рада. Днес е свят ден – тъкмо да извърши поредния ритуал. Грижливо сложи торбичката в чантата си и скоро припряните й стъпки вече бързаха по улицата към Университета.

Мислено се засмя. Дано повече не й се налага да търси място за нова торбичка защото май се свършиха знаковите места в града. Първата положи в олтара на църквата, втората – крепостната стена на Царевец, третата – край картинната галерия на Боруна, четвъртата – в театъра, петата – в една малка ниша на кметството. Сега беше решила да се изкачи до Университета и да потърси място около Ректората.

Роза се укори – какво пък, има още библиотека, музей, свети манастири в околностите на града...Деца да има, българчета, независимо в кои земи ще екне първият им плач. Важното е тук да са здрави корените им, за да ги викат в сънищата им и пътят им тук да се завръща.

Роза не усещаше априлския хлад. В душата й звънеше радостна камбана и не усети как стигна до Ректората.

Дворът беше изпълнен с глъч и птичи песни.

Паметникът на Патриарх Евтимий с вдигнати ръце молеше Бог да възкреси България и славния български род, а долу в ниското Янтра като сребърна сабя разсичаше сивкавата мъгла...

Роза слезе няколко стъпала под Аулата, огледа се – никой не й обръщаше внимание. Бързо фиксира една дълбока фуга в стената и пъхна в нея малката кадифяна торбичка. Прекръсти се припряно и тръгна надолу към автобусната спирка. На душата й беше светло и леко. Пъпчето на шестата й внучка Рада, родена американка, щеше вече да е част от здравия темел на българския Университет. Ще свети в мрака на тези преломни, смутни години и ще я вика през океани и планини, да се завърне някога тук, при нейните истински български корени...

Мъглата стори път на Роза. Поклони й се...

(из „Морга за изгубени души“)