1.  

   И влезе Исус в храма Божий, и изпъди всички които продаваха и купуваха в храма, и трапезите на среброменителите претури, и седалищата на онези които продаваха гълъби; 13 Писано е: "Домът ми ще се нарече молитвен дом" а вие го правите разбойнически вертеп. 13 и казва им: Писано е: Домът ми дом на молитва ще да се нарече; а вие го направихте вертеп разбойнически.

През широко отворения прозорец пронизващият леден вятър чукаше по хлътналата девствена гръд на Аполинария и тя потръпваше примирено, като че това беше справедливата ръка на Бог, който я наказваше за непослушанието й...Разсъхналите черчевета потракваха с поривите на вятъра и беззъбото им хлипане изпълваше сумрака на килията...

Протяжният вой на кравата късаше сърцето на Аполинария. Не усещаше болката. Стегнатите й със сезал китки, извити зад гърба й, бяха сини и подути, но тя мислеше само за болката на Средка. Когато преди 3 години един христолюбив мирянин я дари на манастирчето, беше едно игриво, пъстро теленце с бяла звездичка на челото...Аполинария се грижеше за него като за свое дете – пасеше я, редовно разресваше козината й, понякога тихо й припяваше и Средка се привърза към нея като към майка. Толкова много се привърза към Аполинария, че не даваше никой друг да я докосва. Много животни бяха гледали през годините в манастира, но на Средка старата монахиня дари най-много обич...

Аполинария въздъхна и мислено се прекръсти. Днес за първи път от много години старата камбана мълчи притихнала, а е Велики Петък. Замисли се за мъките на Христос и нейната съдба й се видя незначителна и обикновена, в сравнение с жертвата на Божия син.

Когато прекрачи за първи път прага на манастира, тъкмо беше навършила 15 години. Последно дете в многолюдно, бедно семейство, на нея се падна жребия да стане невеста на Бог. Прие тогава съдбата си безропотно, а с годините разбра, че това е свят път, който тя трябва да извърви смирено и с любов към Бог и ближните...Бяха бедни и трудни години, но миряните от околните села бяха христолюбиви и работливи хора и помагаха на манастирчето когато и с каквото могат – с дребни суми или с труд...И на празниците църквата се изпълваше с молитви и детски глъч под звуците на пеещата камбана...

За първи път от толкова години, на Разпети Петък, камбаната засрамена мълчеше.

Аполинария примирено въздъхна. Средка я викаше жалостиво от обора, а от съседната килия се чуваше тракане на чекмеджета, неясни шумове от прехвърляне на книги и ядни мъжки псувни...

Най-големите неволи за манастира дойдоха с демокрацията. Като че ли църквите за първи път осиротяха истински. Към нея се запътиха търговците и храмовете се превърнаха в тържища. Владиците се биеха и оплюваха съвсем не по християнски, носеха скъпи часовници и едрите им яки тела едва се побираха в луксозните джипове...Дойде ред и на църковните имоти. Богатите на земи и гори манастири станаха по бедни от църковни мишки – владиците сложиха ръка на нотариалните и крепостните актове. Сключваха неясни договори със съмнителни предприемачи. Пари имаше, но за митрополиите, а манастирите тънеха в недоимък и разруха. Който игумен се опъне да им сътрудничи, тежко му!...Починеше ли игумен или игуменка, слагаха подставени лица и тогава разграбването ставаше лесно и завинаги.

Така стана и с тяхното манастирче. Игуменията почина преди година и преди да се пресели завинаги в Отвъдното, повери на Аполинария ценните нотариални актове на манастира, дарявани преди много години от христолюбиви миряни и ктитори. Останала самичка в осиротялия манастир само с кравата Средка, Аполинария прие като божия мисия последната воля на игуменията – да се грижи до сетния си дъх за манастирчето и да опази земите му – единственото им богатство. Аполинария вдигна една плочка от пода в олтаря на църквата и в малката ниша постави металната кутия с документите. Тайника повери само на младия игумен на съседния манастир, та ако се променят ветровете, обрулили църквата, да ги повери на новата игумения.

Нещо изтрещя в съседната килия – бяха започнали да къртят дъските от пода. Аполинария се усмихна, забравила болката в ръцете. Бог е милостив и ще им прости, но тя ще изпълни мисията си на този свят и ще може да си отиде спокойно от този свят.

Преди три дни дойдоха трима мъже, изправени от владиката. Искаха или документите, или тя да подпише едно предварително приготвено от тях обяснение, ще е злоупотребила с парите на манастира. Завързаха я на един стол в килията й и широко разтвориха прозореца. „Тази изкуфяла старица за няколко дни ще клекне, а още по-добре, ако се пресели по-бързо в отвъдното!...“- един от мъжете с усмивка се изплю върху протрития под и запали цигара. Така й се полага, като не дава нотариалните актове!Ще я изгонят като крадла, а те ще обърнат после манастира наопъки, но те намерят проклетите документи.

Средка така беще привързана за Аполинария, че само на нея даваше да я дои. Та антихристите от съседната килия един път през деня отвързваха монахинята и я водеха в обора, за да издои кравата. Днес още не бяха идвали и затова Средка виеше като на умряло. Сърцето на старицата се късаше от мъка за бедната животинка. Поне за последно да я издои, да я погали по звездичката на челото и да я помоли за прошка, че ще я изостави. Знаеше, че не може да се пребори с антихристите. Знаеше, че са готови на всичко. Нищо не ги спираше, нямаха и страх от Бога. И Аполинария реши. Ще подпише проклетия документ. Ще издои за последно кравата и ще потърси убежище някъде по-далече от търговците в храма. Срамуваше се, че ще й сложат клеймото на крадла, но нима е било лесно на Исуус, тръгвайки по трънливия път към Голгота?!...

Решението внесе странна светлина в душата на Аполинария. Всеки със своя кръст, и тя – с нейния!...

Пак се прекръсти мислено и в душата й най-после се преселиха птичите трели от дървото пред разтворения широко прозорец.

И лепкавата априлска мъгла се разтвори да приеме плахата слънчева ласка, която напираше през сивотата, студа и болката...

Ружа Велчева

(из „Морга за изгубени души“)