Съвсем случайно попаднах на това великолепно есе за родината, написано от нашия незабравим класик и родолюбец Димитър Талев. Реших да го споделя с вас, защото 70 години след неговото написване, това есе звучи толкова съвременно! Мисля, че то трябвя да краси всеки учебник по български език!

АКО ТЕ ЗАБРАВЯ...

 

Любовта към родния край, към целокупната родина е вродено чувство в човека, силно и дълбоко. То е могъщо като инстинкта за самозапазване, непобедимо като глада и жаждата. То събира в себе си всички чувства, които поддържат живота в човека, пък и във всяка жива твар. То гори непрестанно в човешката душа, неделима част от нея, трепти винаги живо във всеки удар на сърцето ни.

Ние сме свързани завинаги с родната земя, както и тревите и дървесата, които растат по нея, както птиците, които прелитат през пустини и морета, за да се върнат в старите си гнезда, както дивия звяр, който щом усети, че наближава последния му час, бърза да се скрие в бърлогата си и там да умре. Плодовете на родната земя и водата на нейните извори хранят най-добре нашето тяло, те са ни най-сладки. И на царската трапеза и през златен потир с най-вкусно питие не можем да забравим сладостта на залъка, с който ни е захранила нашата майка, сладостта на всяка глътка от бистрото изворче край родното ни село. В родината никога няма да останем гладни и жадни, децата ни там растат здрави и силни, вечният ни сън ще бъде спокоен в майчинските й недра. Още от рождение познаваме лятото и зимата над нея, ветровете, които се носят из нейните простори, добрите и злите духове, които я обитават.

Любовта ни към родината разкрива нейната хубост, ние виждаме красотите на родната земя тъй, както ничии чужди очи не могат да ги видят. Нека бъде тя дори пустиня или сковани във вечни ледове поля и планини, над нея остава небето, слънцето и звездите, облаците, руменият блюсък на зората, пламтящите залези, бурите, покоят на сините вечерни часове. Навред е хубав широкият Божи свят, но нашето първо утро изгрява над родната ни земя и звездите за първи път затрептяват над родната ни стряха.

Няма по-люта болка от скръбта по родината. Тая болка на душата познава всеки, който е напуснал по неволя родния си край. Тя помрачава всяка наша радост, кара ни да заспиваме с въздишка и да се събуждаме с въздишка. Тя ни надживява – остава да живее в последната ни мисъл, в последното ни желание: прахът ни да почива ведно с праха на дедите ни. В сърцето на всекиго, който е напуснал волно или неволно родната си земя и все едно дали е щастлив или нещастен, остава един копнеж – да види поне ощ веднъж родния си край. А който не е напуснал родината си подгонен от потисници, той страда сто пъти повече, защото е жестоко наранена и неговата гордост.

Има люде, които отричат родината – тяхна родина била цялата земя! О, да – земята е наша обща родина, но спрямо другите планети; и цялата слънчева система е наша родина, но спрямо вселената. Тия люде искат да освободят човека от илюзии. Те отрекоха и майките си, нарекоха ги само жени, които раждат. Ала и за тези творци на химери идва час, когато и те се връщат към своята родина.

Няма по-силен зов от зова на родината и по-силна любов от любовта към родината. Няма човешка сила, която може да скъса връзката между човека и неговата родина, която да заличи в неговата памет спомените му за нея и да притъпи в неговото сърце болката и копнежа му по нея. Всяка човешка сила има край – родината е вечна, защото тя живее в нас, в нашите деца и в децата на децата ни. Ако в борба за нея за всеки неин кът човек падне сто пъти, сто пъти ще стане отново и само за нея той умира покорно, без съжаление, с радост.

От хиляди години човекът пее и се моли : „Родино, ако те забравя, езикът ми да онемее и десницата ми да изсъхне!...“

 

Димитър ТАЛЕВ

(сп. „Българска реч“,год.XV,май-юний,кн. 8-9)

Той също премина през комунистическите концлагери, където здравето му беше разбито.

За съжаление, българската държава винаги оценява своите талантливи българи едва когато са вече под земята!!!...