"Морето на Дарданелите е като вино – капризно, бурно, страстно. Делфините подобно на буревестници се стрелкат над водата и гонят стадата сардини. Вълните, достигайки брега неспирно припяват: „Ела да се срещнем, ела да се прегърнем, ела да се отдадем един на друг”...
Бората на Дарданелите - не е вятър, а стихия – вее ли, вее, гони ли, гони огромните бели облаци по всички посоки.
Дарданелите си имат своята песен... И своята съдба... Мъка е съдбата на Дарданелите и съдбата им е мъка..."

„23 септември 1923 година, привечер. Стрелките на часовника върху кулата, за построяването на която преди тридесет и три години Емилио Виталис бе платил десет хиляди жълтици, показваха пет и половина, денят беше четвъртък.

Понеслите се неспирно от Мламорно море към Егея невнно бели облаци засилиха своя ход, преминавайки през напоената с греховна кръв земя на Чанаккале. Напразно яркото слънце през деня се опитваше да стопли тази земя. Откъм Чименлик захиреджията Ибрахим ефенди гледаше морето и сърцето му биеше лудо – и сянката, която хвърляше крепостта, и слънцето го караха да потръпва.

В Нара, войниците от последните останали английски части, с раници на гърба, стиснали здраво пушките си, един по един се качваха на корабите, които щяха да ги откарат у дома.

В изоставената градина на семейство Виталис листата на палмите, някога огромни метрила, бяха изсъхнали и вятърът ги брулеше безмилостно...Откъм Дарданелите духаше този вятър...Бора...Бората на Дарданелите...Вятърът проникваше през процепите на прозорците на сврените една до друга кръчмички, пропиваше миризмата на гъбите и плесените в тях и неговият дъх ставаше възкисел, после се прехвърляше през порутелите стени на кервансарая, близваше минарето на джамията и се разпиляваше на хиляди посоки, този вятър, понесъл безброй аромати...“

„28 октомври 2005 година – петък, девет часа сутринта.Пред летния театър, мъже и жени на различна възраст оживено разговаряха и се оглеждаха на всички страни – повече от сто и трийсет човека. На паркинга търпеливо ги очакваха три автобуса. Лицата им изглеждаха малко сънени, но очите им искряха. Кой знае, можеби снощи ударите на сърцето дълго са кънтели в ушите им, може би не бяха мигнали от вълнение. Лесно ли е да се срещнеш с „първата си любов“ след толкова години.

Кои са те – Кои са те – отломки от разпилелите се по всички страни на света, с годините намалели, както намаляват листите на календара, евреи от Чанаккале. Както винаги през последните тринайсет години, макар и само за три дни, те се опитваха да заздравят колоните на моста между миналото и бъдещето в родните си места.

Някои бяха родени тук, на други майките, бащите, бабите, дядовците...Едни бяха дошли от Истамбул, други от Израел, някои бяха станали снахи, други – зетьове в Чанаккале.Научили се бяха да му готвят гозбите, да му пеят песните...Събрали бяха в бохчата със спомените си вековните чинари, тесните улички, синьото небе, по което вятърът гони лениви бели облаците, пенливите вълни на Дарданелите...В продължение на петстотин години всеки бе оставял в бохчата по една роза – изсъхнали бяха вече розите...Но наближаваше Текирдаа, вилите се нареждаха от двете страни на пътя, и младите „розови пъпки“ - малките чаваккалийчета започнаха да шумят от нетърпение...“

Този невероятен, странен, вечен вятър на Дарданелите!...Никога не съм била по тези земи на Турция, но ето че и мен ме докосна този далечен и загадъчен вятър!...Може би никак не е случайно това, че в една от най-големите социални мрежи – Фейсбук се пресякоха „пътищата“ ни с една българка, живееща в Истамбул, Панайотка Панайотова, която превежда съвременни турски писатели за ИК ПАМЕТ...Когато пратката с двете книги ( нейни преводи), пристигнаха при мен във В.Търново, нямах търпение да ги разгърна и да чета! Никакви изкушения не могат да заменят за мен трепетното чувство, което предизвиква в мен докосването до една нова книга – един нов, непознат свят се разтваря пред мен и аз, ред по ред, навлизам в света на героите...

Започнах първо книгата на Солмаз Камуран „ВЯТЪРЪТ НА ДАРДАНЕЛИТЕ“.

„Коя съм аз в действителност?“- питаше се тя и гледаше забравената от него чанта със скъсана дръжка. „Коя съм аз?“ - Родена сред руините на следвоенния Чачаннале, сега в Лондон с английски паспорт. Една самотница, един сирак, без семейство и Родина. Едно турско момиче, отгледано от англичани, според английските закони, свирещо на цигулка, пиещо чай в пет часа...Знаещо наизуст поемите на Омир...Познаващо Вивалди по-добре от собствения си дядо...Обичащо музиката, каквато и да е тя...влюбено в звездите и техните красиви имена...После Аушвиц, глад, жажда, издевателства, мъки...Сега в Лондон...Само любовта ли беше причина за това?

А той – един евреин, сражавал се за свободата на Гърция, изправял се неведнъж лице в лице със смъртта...Колко ли хора беше убил, колко ли куршума го бяха настигнали...Кой беше той? И неговото пътуване ли беше само в името на любовта?...“

Романът на Солмаз Камуран е за силата на любовта на една туркиня и един евреин, отраснали в Чанаккале, любов, преминала през ада на войната и въпреки всичко, оцеляла, подвластна само на онзи невероятен вятър Бора на Дарданелите, който носи много мъка и спомени, но и лек за дълбоките рани на времето...

Тази книга трябва да се прочете, защото всяко преразказване е половинчато...Чете се на един дъх, не ни оставя безразлични към съдбата на героите и ни кара да се замислим върху много от поуките на историята!...

Солмаз КАМУРАН е родена през 1954 г. в Истамбул. Последователно учи в „Таш мектеб“ в Гьотепе и колежа „Маариф“ в Кадъкьой. Завършва Стоматологичния факултет на Истамбулския университет. Четиринадесет години работи като зъболекар, след което се посвещава изцяло на литературата. Сред най-известните произведения на авторката са : „Естер – една еврейка в османския двор“ - най-добър роман за 2001 г. В Турция, преведен на 11 езика, „Минта“, „Маджаринът“, „Банка“, „Скелетът на един леврак“, повестта „Една жена, един мъж и скелетът на един леврак“, сборникът разкази „Лунната пътека“, автобиографичната книга „Убийството на копринената буба“.

Преводач от английски и френски, редактор на книгите на писателя Четин Алтан.

( следва продължение – книгата на турския писател Муратхан Мунган „ГРАДОВЕ ОТ ЖЕНИ“)

Ружа Велчева