Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2009 01:59 - ЛЮБОВНИ ДОСИЕТА - продължение
Автор: condor46 Категория: Изкуство   
Прочетен: 1353 Коментари: 0 Гласове:
0



ПОСЛЕДНО ПРИСТАНИЩЕ – ВЕЛИКО ТЪРНОВО – “Жена в командировка”

Във Велико Търново се завърнах окончателно през пролетта на 1972 година – завършила семестриално инженерство, с няколко кашона книги и грамофонни плочи, с няколко папки стихове
Във Варна срещнах първата любов и първото разочарование. В Габрово се научих да оцелявам и незарасналите рани на превръщам в поезия.
Истинската битка започна във Велико Търново.
Работех и същевременно готвех дипломната си работа.
Набързо се ожених. Дипломирах се бременна със сина си.
Родих две деца.
И понесох на плещите си ежедневието на мъжко момиче. Не едно, не две – толкова много Ружи се вплитаха в здраво тяло с ранима душа :
Ружа – съпругата – унизена...
Ружа – майката – толкова щастлива!
Ружа – поетесата – пишеща на коляно, докато отива към детската кухня, когато къщата спи, в студената хотелска стая, пишеща...
Ружа – жената – очакваща Чудото да спре най-после до нея.
Ружа – инженерът, воюваща да бъде приемана като инженер, който пише и добри стихове, а не – най-добрият инженер сред поетите...
Години по-късно се роди и една друга Ружа-политикът – да бъде светът по- чист, по- добър, по-справедлив...
Съвсем от месеци има още една чаровна Ружа – бабата на най- прелестната внучка Ния.
И една последна Ружа, която зорко следи всичките си близначки и е суров коректив на всяка от тях.
На шизофрениците май им е по-лесно – имат само раздвояване на личността!?...
Винаги съм имала късмет с приятелите. Винаги съм откривала своята среда.
Приятелите заместват модните сега психотерапевти.
Обществото от сродни души е оня спасителен залив, в който лекувам раните по корпуса и скъсаните платна – докато слънцето прогони поредната буря!...
Домът ми беше отворен за интересни и талантливи хора, с които ни свърваше и трайно приятелство: Драга и Кольо Севови, Венета Братинова и Енчо Мутафов, Мария и Любомир Бумбалови, актьорът Сава Димитров и съпругата му Таня, крехка като момиченце, но изключителна пианистка ( без да забравям великолепния им дог Атос); преподавателите от ВТУ Анчо Калоянов, Никола Николов, проф. Дудевски, Людвиг Селимски, Димитър Василев и Илия Стойков; поетесата Стефка Цветкова и съпруга й д-р К. Кирчев, крехката Виктория Генова…
С Ахмед Садулов ме свързва странно приятелство. Занимавах се със спомените на Йордан Кършовски, но тъй като имаше и много турски изрази в текста, ме запознаха със Садулов – кой по-добре от него ще ми ги преведе... Допаднахме си явно и се зароди трайно семейно приятелство. Особеното в неговото семейство беше това, че той има съпруга арменка (противно на исторически стеклите се трагични обстоятелства между двата народа), а двете им дъщери говореха свободно трите езика – български, турски и арменски. Често ходехме заедно с децата на вилата ни край с. Габровци. Садулов беше страшен рибар – ловеше рибите с голи ръце из подмолите, като сладко ги мамеше на турски... Спомням си, беше по времето на “възродителния процес “. Бяха му сменили малкото име, но фамилията не можеха, защото той беше завършил специализацията си в Сорбоната – единственият българин дотогава, издържал с оценка “превъзходен”. Контактите му с колеги от цял свят по проблемите на История на Балканите щяха да бъдат повече от трагични... Исках да прочета Корана, да разбера какво толкова страшно има в свещената книга на мюсюлманите... А той беше споменал, че го има в превод на руски. Помолих го да ми го даде за една вечер поне. Той се притесни: ”Ружа, сакън, точно сега недей! Подгонили са ме заради името и може да ме обвинят, се помохамеданчвам българките...” Каза го със смях, но знаех, че нещата не са никак безобидни. Все пак ми го даде, като тържествено се заклех, че няма да кажа никому дума...
После се изместиха в София и той оглави в СУ катедра “История на Балканите”. Мисля, че скоро след това го хабилитираха за професор, а в търновския университет си стоеше доцент дълги години просто заради това, че е турчин!
Понякога му се обаждах в София. После и мен ме залюля житейската месомелачка и от доста години не съм чувала нищо за него и семейството му. Дано да е жив и здрав!
Често вкъщи се събираха и колеги на съпруга ми, тогава все още студенти – българска филология. Двама от тях – Сава Василев и Владимир Шумелов намериха своето достойно място в съвременната българска литература – талантливи белетристи, литературни критици и изследователи на българското литературно наследство.
Сава Василев защити кандидатска дисертация, стана доцент, а отскоро е и директор на библиотеката на ВТУ.
Обичах зимните литературни четения, които групата на писателите към СБП и Съвета за култура във Велико Търново организираха по села и градове, в заводи и училища. Те ме зареждаха с положителна енергия, непосредствените контакти с бъдещите ни читатели (по селата, в отоплените читалища) бяха стимул за нови творчески търсения.
Особено ползотворна беше връзката ми с Културния дом към военния завод в Лясковец и неповторимата Нели Влаева – библиотекарката с душа на поет.
Благодарение на нея се запознах с Иван Аржентински. След срещата в Лясковец имаше вечеря във Велико Търново и после цялата група се преместихме на кафе вкъщи. До късно през нощта слушахме невероятните разкази за Аржентина, за така далечната и загадъчна Латинска Америка... Може би тогава в сърцето ми е покълнало първото зрънце любов към тези далечни земи... За да напиша 20 години по- късно “Полетът на кондора”!?...
Никога не ще забравя и един културен десант в края на 80-те години в Златоград и Неделино – среща с трудовите колективи на дъщерните заводи там.
Беше края на лятото, едно великолепно лято и аз – за първи път в Родопите.
Групата ни беше разнородна, пъстра и подбрана целево – един художник, преподавател от Великотърновския университет, една козметичка, две преподавателки по шев на дамско облекло и моя милост – поетесата. Беседа за съвременните тенденции в обзавеждането на дома, грим върху доброволки от публиката, модно ревю с тоалети, ушити от търновски фирми, демонстрирани също от местни момичета и накрая – поезия.
Покори ме величествената планина, после хората... Там намерих приятели за цял живот. След представлението ни почерпиха с бяло сладко и великолепно турско кафе в един гостоприемен, български дом под натежалата от грозде лозница в Златоград. В ресторанта в Неделино до късно през нощта слушахме “Руфинка е болна легнала...”
Който веднъж е видял Родопите със сърцето си, той завинаги остава частица от себе си там.
Бях като омагьосана. И тази песенна, родопска реч, като ромон на планински поток...
Това пътуване ми помогна да открия извора на мъдростта в книгите на Станислав Сивриев...
Особено очарование носеха и честите ни срещи с габровската литературна група, съвместните ни литературни четения, разменените публикации в окръжните вестници “Борба” и “Балканско знаме”.
По онова време във ВТУ учеха цяло поколение талантливи поети – Таньо Клисуров, Паруш Парушев, Марин Георгиев, Роза Боянова...
Няма да забравя как на срещата ни на Дряновския манастир Янислав Янков излетя на пожар за Габрово, защото се раждаше третата му дъщеря... По това време той беше гл. редактор на габровския алманах “Зорница”, пишеше великолепни стихове и често раздаваше автографи в прословутото габровско кафене “Могильов”...
Във Велико Търново вече се беше появил алманах “Янтра”, който в зората на Демокрацията беше затрит благодарение нездравите амбиции за криворазбрано оцеляване на Кънчо Атанасов.
В онези години държавата покровителстваше културата, макар че понякога майчината прегръдка за някои беше направо мечешка...
Тогава Властта се интересуваше от нас. Организираше ежегодни срещи, финансираше културни мероприятия, културни издания, поддържаше издателствата...
Но тук искам да разкажа за една друга страна на контактите ми с Властта. Един случай, който, и след толкова години, е жив в паметта ми. Посмъртен букет цветя на гроба на Димитър Църов, по него време председател на Окръжния съвет във Велико Търново :
Бяхме в Добромирка на ежегодното честване на годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. За търновската група имаше запазени места за спане после в Севлиево, в хотел “Росица”. Имаше много гости – от София, от Габрово и В. Търново, от различни краища на България. Цареше особена атмосфера, както става винаги при такива срещи на братя по перо!... Само че аз си имах проблем – до 22, 30 часа трябваше да съм в къщи, защото съпругът ми беше отпуснал само толкова...А последният автобус отдавна се беше изнизал към Търново – още в 19 часа. Видях Христо Демирев, знаех, че работи нещо в Окръжния съвет (едва по- късно разбрах, че бил сътрудник на Председателя – Д. Църов). Предположих, че ще се прибира по-късно към града с микробуса на музикантите. Примолих му се и той, нали е добър приятел – обеща да ми спести семейния скандал. “Ще се приберем с др. Църов, идваш на вечерята и като дойде време, ще ти дам знак...” Облекчено въздъхнах – успокоена се потопих в магията на поезията. Литературното четене свърши, а аз все с крайчеца на окото следя Демирев – да не го изпусна, че за пеш е твърде далеко Търновото!...
В ресторанта на Добромирка ме настаниха до майката на Пеньо – баба Дона и до брат му. Срещу мен – шофьорът на Църов. Имаше от пиле мляко, но нали аз си мисля кога и как ще се прибера в къщи – не можех залък да преглътна...
Църов набързо хапна, почти нищо не пи и изведнъж изчезна. Сърцето ми се сви, заболя ме главата от притеснение. Едва после разбрах, че играли карти с кмета на Добромирка на горния етаж, в кметството.
Към 23, 30 часа Демирев ми даде знак, че тръгваме и аз се притесних още повече... Църов беше до колата, остави Демирев и шофьора на задната седалка, той седна зад волана и с галантен жест ми посочи мястото отпред до него. Изтръпнах. Нали все говореха какви женкари били отговорните другари... Но нямах избор – поне до 24 часа да си стигна вкъщи!...
Само минути по-късно разбрах, че злите езици са винаги по- дълги, отколкото им прилича!
Църов каза, че за “услугата” ще трябва да им рецитирам стихове чак до Търново. Попита ме обичам ли поезията на Пеньо. Разказа ми, че се познавали с него от деца ( Д. Църов беше родом от Добромирка) и че още от малък поетът е бил повече от странен – не разрешавал никой да се докосва до него, освен майка му. Вярвал е, че е стъклено човече и всеки допир до него ще го разтроши на хиляди парченца... Аз му разказах за потресаващите си впечатления от Димитровградските тържества през 1969 година, рецитирах мои стихове, посветени на Пеньо Пенев...
Неусетно се изтърколиха петдесетината километра до Търново и колата спря пред дома ми. Църов ми целуна ръка, помоли ме да го извиня пред съпруга ми, че ме е забавил повече от обещаното време за връщане и се засмя дружелюбно: ”Вие сте първият човек, който не ми е поискал нещо – нито жилище, нито работа, нито протекции... Заповядайте някой път при мен – да продължим поетичното четене... Все не ми остава време за прости, човешки радости...” И колата отмина към центъра на града.
Все си казвах, че трябва да се отзова на любезната покана, но пак ме завъртяха командировките, семейната повинност, децата и така и не го видях повече. След година Тодор Живков, по донесение от местни верни другари, за 24 часа подмени цялото партийно и административно ръководство на окръга. Обвиненията бяха тежки, но аз не вярвах на изтъкваните факти, защото се бях докоснала до човека Църов и моите впечатления бяха коренно противоположни. Димитър Църов беше понижен, преместен в едно търновско предприятие. Други – също. Някои напуснаха огорчени града.
Когато видях некролога на Д. Църов, разбрах – той не беше преглътнал срама от несправедливите обвинения, беше си отишъл от този свят огорчен. И той е носел в душата си стъкленото човече на Пеньо Пенев...
За близо 14 години демокрация аз не видях и най-малък намек от държавата, че милее за културата на своя народ. Управниците се оядоха, трупаха пари и къщи – читалища, а в колите им има място само за бодигардовете...
Бардовете само гледат профучаващите край тях лъскави коли с тъмни стъкла и се питат – защо ли управниците се пазят толкова от слънцето ...
Талантливите бедни, съвременни бардове – безработни, забравени от държавата, с празни джобове, студени домове недохранени деца, които носят като факел светлината в душите си... Докога ли?..
Не мога да пиша за Велико Търново, без да спомена Николай Колев, един от най-талантливите и най-трагичните поети, родили се в старопрестолния град. Помня го още като ученик, от литературния кръжок към ГК на ДКМС. Красиво, стройно момче с толкова нежна душа!... После отличен студент във ВТУ... И после трагедията... Жестоката болест... Пристъпите на ярост и меланхолия... Чудесните стихове и сянката му по пустите улици, с неизменната цигара в ръка ... Любовта го напусна, никога не видя дъщеря си – пораснала... Приятелите-гавраджии подхвърляха трохи, колкото за една почерпка, а после грозно се присмиваха зад гърба му... Софийските редакции и издателства упорито не искаха да го поощрят... И той потъваше все по- дълбоко в бездната на безпаметността и шизофренията. Единствена майка му – крехка женица, не го предаде – до смъртта си... Сега крее в психодиспансера в Церова кория и сигурно пише стихове върху кутията с цигари, когато я има... ЗАБРАВЕН ОТ БОГА!...
И си спомням предсмъртните редове на Пеньо Пенев:

"Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан..."
 

Разбира се, не мога да подмина и Дочка Начева (Десанка Булаич). Поетеса със странна биография и още по-странна поезия, самоубила се трагично в един от крайните квартали на Варна – отчаяна, предадена и от най-близките приятели...
Нима трябва да се загуби завинаги един поет, за да се започнат чествания и томове спомени...
Примери в нашата българска история – колкото щеш!
Така се роди идеята за САЛОН-а.
Първо – през 1991 година издадох 1 брой от списанието – само толкова ми стигнаха парите – оставих да го продължа в по-добри времена.
После – Салонът на Ружа. Едно малко, но толкова талантливо общество озаряваше почти всеки съботен ден моя скромен дом: поетът – мъдрец Янислав Янков, изтънялата като свещица Лили – съпругата му и двете им слънчеви дъщери, неповторимата поетеса и магьосница на словото Снежана Иванова, Владимир Шумелов, който съчетава толкова неща едновременно – белетрист, литературен критик, незаменим редактор, талантлив вестникар...
С триста комбинации измисляхме по нещо за масата, но щом сърцата са препълнени с толкова красота, какво са незгодите и недоимъка...
Нови стихове, нови книги, идеи, идеи...
Толкова идеи се родиха в тези зимни, съботни вечери. Някои станаха реалност след много тичане, чукане от врата на врата... Други така си умряха, благодарение на бездушието на администрации и потенциални меценати...
Крепи ни едната надежда, че утре ще бъде по-лесно от вчера и днес.
Хубаво ни е, защото сме ЗАЕДНО!
Търново, Търново, старопрестолно Търново!... Макар да съм родена в Павликени, от 1956 година съдбата ми е свързана с този град.
Тук е моят дом.
Тук родих децата си.
Тук е гробът на моите родители.
Може би тук ще си отида и аз от този шарен свят?!...
(следва продължение)





Гласувай:
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: condor46
Категория: Изкуство
Прочетен: 2469110
Постинги: 585
Коментари: 1138
Гласове: 10084
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Блог на Бърл Барер,американски писател,носител на наградата на името на Едгар Алън По
2. Paulo Coelho's Blog
3. Pedro Juan Gutierrez, escritor de Cuba
4. E-издание за Пловдив и пловдивчани по света и у нас
5. Е-сайт за безплатно публикуване на художествена литература
6. Блог на Венцеслав Велчев
7. Литературна мрежа Литернет
8. Блог на Ваня Гущерова
9. Хубава си,моя горо!
10. Любим линк
11. Блог на Дора Господинова
12. Блогът на Оги Ковачев
13. Двери на православието
14. Марта за Фредерико Гарсия Лорка
15. Страница на Всерусийският център по очна и пластична хирургия в г.Уфа и Ернст Мулдашев
16. Черен списък на унищожителите на българската природа
17. Да освободим България от себе си-статия на Букет.блог във www.frognews.bg
18. Шедьоври на световното изобразително изкуство
19. Защо помагат молитвите-научни експерименти и изследвания
20. Блогът на Букет
21. Блогът на Климент
22. Facebook.com
23. Империята на инките
24. Блог на Даниела Тодорова-Кабала
25. Български национален съюз
26. Nikolay's blog
27. Кртините на художника Георги Костадинов-GEKOS