ПУСТИНЯТА НА ВРЕМЕТО

Прокара треперещи пръсти по лицето си. Сълзите й се смесваха с калта и на тънки вадички рисуваха обида й...Дълго плю над локвата. Приличаше на тъничко, прекършено цветенце на пътя, обгърнато от лепкавата мъгла.

Копелетата бяха намалили скоростта на Волвото и тя вече виждаше ухилените им, гладко избръснати лица. Даже усети мириса на скъп афтършейф през открехнатия прозорец. Стана й приятно – бяха млади, чисти и вероятно богати. Страхотно сефте за деня!...В мига, когато тя пристъпи към приближаващата кола, шофьорът форсира двигателя и ревът на отминаващата кола се сля със самодоволния кикот на мъжете...

Трябваше да направи нещо, да се почисти набързо, защото Татенцето ще мине след час и тежко й, ако не е на линия – ръката му е тежка и не подбира!...

До раничката й в крайпътните храсти се беше свило на кравай кучето. Със сплъстена козина и множество белези от рани, но с толкова доброта в очите. Вече не помнеше как се появи, кога и как се привърза към нея, но толкова силна беше връзката между тях, че й се струваше, че цял живот са били заедно.

С водата от пластмасовата бутилка изплакна на две- на три лицето и ръцете си. Кучето като че ли разбираше болката и обидата й и беше притворило очи, да не я гледа така засрамена. Съблече изкаляната рокля и извади резервната. Татенцето винаги й напомняше сутрин “Вода и резервна рокля, Цингарела, да не забравиш!...Че каквато си куку!...”Пооправи гънките на полата и въздъхна – можеше да бъде и по-зле...

Тогава извади баничката. Това беше единственият хубав миг в деня. Разделяше я на две и слагаше половинката пред кучето. То не бързаше. Както и Цингарела. Наслаждаваха се бавно и дълго на този почти семеен миг, в който двамата с наслада дъвчеха жилавата, мазна баничка.Тези споделени мигове на фамилиарност й връщаха дома и многолюдния глъч сутрин, когато майка й носеше 5 банички и ги разделяше много внимателно на половинки – да има за всички....

Сега само кучето споделяше с нея спомена за тази безвъзвратно отлетяла идилия.

Много внимателно обраха последните трохички и знаеха,че е време да се разделят до утре. Кучето я близна по ръката и в погледа му тя четеше толкова много неща. После бавно се отдалечи към близката горичка. Преди да потъне в призрачната прегръдка на гъсталака, се обърна и кратно излая...

“До утре, Черньо!...” Цингарела му махна приятелски с ръка и бавно заслиза към лъскавата от мъглата змия на пътя.

Потръпна от влагата. Татенцето не позволява да се слагат якета, дори и в студа. “Да не сте баби ! Никакви елеци, сладурчета!...Работете, работата ще ви стопли!...”И той се превиваше от смях, та чак сълзи потичаха по охраненото му, мургаво лице...

Шосето беше пусто. В такива моменти тя си мечтаеше. Представяше си как един ден ще спре красива кола, от нея ще слезе красив мъж и ще я попита “Не ти ли е студено, цветенце? Не си ли самотна, Цингарела?... “ Ще й подаде ръка и тя ще се качи в красивата кола, с красивия млад мъж и ще отпътуват нагоре по пътя. Ще минат край мерцедеса на Татенцето. Принцът до нея ще изфорсира двигателя и снежнобелият костюм на мургавелеца ще поеме калната локва пред него...А те ще се смеят ли, смеят, чак до сълзи!...

Такива сънища наяве не я спохождаха често, но й помагаха да се скрие в тях от действителността.

Цингарела, просмукана до кости от лепкавата мъгла, потрепери отново.

Откъм завоя набираше скорост нагоре към билото огромен ТИР. Цингарела въздъхна. Нямаше нищо общо с мечтата й, но поне половин час щеше да е на сухо и топло. А и Татенцето ще е доволен.

Прашният камион намали и спря на отбивката. Вратата откъм шофьорското място се отвори и тя чу до болка познатото “Хайде, Цингарела, че нямам време...Бързам, чака ме дълъг път...”

Когато влезе в кабината, хвърли един бегъл поглед към мъжа и уплашена, бърдо затвори очи...Имаше нужда да извика в паметта си красивата приказка с принца, за да продължи нататък. До съзнанието й достигна до болка познатия звук от припряно отварящ се цип.

Вън всичко потръпна под лепкавата прегръдка на мъглата...

Ружа Велчева

(из “Морга за изгубени души”)