ПУСТИНЯТА НА ВРЕМЕТО

Фани лежеше на пода и цялото й тяло пулсираше ведно с болката в главата. С трепереща ръка докосна лицето си и кръвта от разбитата устна бавно се процеди през пръстите. Остави сълзите да се търкалят по мургавите й бузи. В сутрешния лепкав полумрак приличаха на розови капчици роса.

Чук-чук, чук-чук...

Дъждът ли пееше вън, сълзите й ли разказваха нещо ...

Когато болката и обидата попреминаха, тя, помагайки си с ръце и здравия крак, се плъзна по пода към протезата, захвърлена от мъжа й чак до входната врата...

Добре,че децата бяха излезли по-рано за училище, та не видяха нищо. Не че не са били свидетели на много от скандалите, но този път Мето премина всякакви граници.

Когато преди 10 години градски автобус я помля на един завой в квартала и Фани разбра, че левият й крак няма как да бъде спасен, искаше да бе я убил. На 35 години е трудно да се примириш, че отсега нататък ще трополиш по белия свят, до живот, с 12-килограмова дървена протеза, започваща почти от средата на бедрото...Примирението я завладя постепенно. Имаше 2 малки деца и за тях все пак беше по-добре една жива, макар и саката майка, отколкото бездушен, надгробен камък.

Беше осакатяла заради тях, предпазвайки ги от смъртоносните ламарини на връхлитащия автобус. В малките им чисти сърчица имаше толкова много обич за нея. Помагаха й колкото могат. Бяха добри деца и старателни ученици. Никога не позволиха да се срамува заради тях.

Само Мето се промени. Като че ли автобусът нея порази физически, а на него осакати душата.

Оставаха й още 3 метра. От тътренето по циментовия под на коридора чувстваше вкочаненото си тяло тежко и чуждо. Въздъхна примирено и се облегна на стената да си вземе малко дъх...

Фани хлопа на много врати, чак при кмета отиде. Законът се опъваше. Тя плака, кълна и умолява, но си извоюва 2 квадратни метра търговска площ на главната улица. Със скромното обещетение от ДАП-а си купи сгъваема маса, стол и малко стока – започна с чорапи, домашни чехли и 10 блузи. Продаваше евтино и малката печалба превръщаше в стока. Беше прочела, че може след няколко години да кандидатства в София за лека, механична протеза. Мечтаеше си за този момент и къташе в една кутия от обувки левче по левче – за прегледите, за пътни, за хотел...Черни пари за бели дни, когато това 12-килограмово, дървено чудовище ще е само лош спомен.

Но Мето остана без работа, децата често боледуваха, а търговията й едва креташе.И мечтата за лек механичен крак се топеше като пролетния сняг...От тежестта на дървения чукан отмаляваше кръстът й, бъбреците я боляха и денем, и нощем ...

А Мето, ако по-рано пиеше, сега пиеше от сутринта. Първо - изпиваше парите от социалните помощи, после - нейната скромна инвалидна пенсия и накрая – прибягваше до парите от търговията. Минаваше покрай нея на главната улица и без да я попита дори, бъркаше в касичката, вземаше едрите банкноти и оставяше дреболиите...“Да има да връщаш!...“- хилеше се пиянски той и бързаше да хлътне в близката кръчма.

Днес той поиска парите,които децата събираха за нея – от сурвакането по Коледа в квартала, от вторични суровини, от продажбата на мартенички, които правеха в свободното си време...Не бяха много пари, но оставяха надеждата й да мъждука в края на тунела....

Фани най-после достигна протезата. Несъзнателно погали полираната повърхност на дървото, което беше нейният кръст, нейната доживотна Голгота...Децата й, с присъщата за децата наивност и неумираща вяра в чудесата, бяха я изрисували цялата с детелини „За късмет,мамо!...“Стотици зелени детелини и една весела червена калинка между тях. „Тя ще ти помогне, мамо, ще видиш, скоро ще можеш да полетиш с нея...“ Милите, те бяха най-добрите деца на света и това беше нейното богатство, което никой не можеше да й отнеме...

Намести протезата, закопча около кръста си дебелия кожен колан и се приготви за най-трудното – да се изправи.

Навън новият ден я очакваше и тя трябваше да не закъснява...