Пресконференция на Свобода Бъчварова

На 22 септември (понеделник) 2008, от 15.00 ч.,
БТА (пресклуб), София

Свобода Бъчварова пристига в България по специална покана на Издателска къща "Жанет 45", за да представи документалния си роман в три части "По особено мъчителен начин..."


• „По особено мъчителен начин...“ на голямата българска писателка Свобода Бъчварова е документален роман в 3 тома, в който на фона на семейната история на авторката се прави задълбочен анализ на възникването, развитието и краха на идеологиите на ХХ век в световен план. Вълнуваща и мъдра книга, разтърсваща с непозната до този момент фактология и с прозренията, до които достига.

Свобода Бъчварова долита у нас от Бразилия навръх националния празник 22 септември за премиерата на книгата „По особено мъчителен начин” - документален роман в три тома. На една от най-обичаните български писателки предстои серия от вълнуващи срещи с родните читатели. В рамките на седмица авторката ще представи поредицата в Карлово, София, Бургас, Варна, Пловдив и Благоевград.
Свобода Бъчварова от дълги години живее в Бразилия и е била лишена от възможността да общува на живо със своята публика, така че в момента много се вълнува, споделиха издателите й от ИК „Жанет 45”. Новата си книга тя посвещава на светлата памет на родителите си. „По особено мъчителен начин” представлява покъртителна изповед за краха на илюзиите, за нелицеприятните истини и горчилката на дългия житейски опит. Историческите факти са разкрити чрез съдбата на революционера Тодор Ангелов и неговите съвременници. Съдбовната нишка на тежката им орисия започва с нещастието на македонските бежанци, минава през балканските войни и се окървавява в политическото братоубийство и последващото проклятие на принудителната емиграция.

Животопис 

Свобода Бъчварова е родена на 11 януари 1925 г.^[1] в семейството на Тодор Ангелов - Божаната и Александра Шарланджиева. Произхожда от семейство с леви политически убеждения, което през 1925 година емигрира в Австрия, през 1926 година - във Франция, а по-късно са екстрадирани в Белгия. През този период Свобода Бъчварова се разболява тежко, а болестта ѝ оставя недъг за цял живот.

През 1930 г. в България е обявена амнистия за жените емигрантки и майката се завръща в България с дъщеря си, а бащата остава в Белгия, където взима участие в Съпротивата и е убит през 1943 година. С. Бъчварова е петгодишна, когато се завръща с майка си в България, започва борбата им за оцеляване. Като ученичка Свобода споделя идеите на баща си и тръгва по неговия път. Заради политическите си убеждения е арестувана.

След 9 септември 1944 г. заминава за Ленинград като студентка по естетика. Там се сблъсква със сталинския терор, запознава се със страшната съдба на съветската интелигенция и нейните мъченици - Цветаева, Гумильов, Мейерхолд, научава за ГУЛаг. Започва да чете големите руски религиозни мислители-персоналисти: Бердяев, Булгаков, Шестов, Соловьов. Оказва се, че Великата съветска страна е нещо доста по-различно от донкихотовската представа на баща ѝ за нея. Дълбоки съмнения в марксистката доктрина се раждат в душата на младата студентка, но животът ѝ тепърва започва. Трябва да се направи моралният избор.^[2]

От брака си с д-р Любен Бъчваров има една дъщеря Елица, омъжена в Бразилия. От 1989 г. С. Бъчварова живее при дъщеря си в Бразилия.^[3]

През 2005 г. президента Георги Първанов присъжда по случай 80-тата и годинина орден „Стара планина“.^[4]

Професионален път 

Свобода Бъчварова е една от най-интересните и провокативни писателки на своето време. Зад гърба ѝ са романите:

• "Великденска ваканция";
• "Литургия за Илинден";
• "Приключенията на Фильо и Макензен";
• "Телеграма с много неизвестни";
• "Опасен чар";
• "Земя за прицел"

Книгата с разкази "Пур ла мерит" се разказва за обесените по уличните фенери на Ленинград власовци и антисъветчици, преминали на страната на германската армия в Прибалтика и Украйна, където се води съпротива дълго време след войната, по искане на съветското посолство, е инкриминирана и изгорена. Романите и предисвикват огромен читателски интерес, будят публични дискусии, въпреки че остават встрани от вниманието на литературната критика. Много от романите намират път към екрана и влизат в златния фонд на българското кино.

В журналистиката 

В началото на петдесетте години Свобода Бъчварова се завръща в България и става журналистка в културния отдел на в. "Работническо дело". След ХХ конгрес на КПСС и Априлския пленум на БКП през 1956 г. култът към другаря Сталин е развенчан. Ледовете започват да се пукат. Системата започва да се очовечава. Като гражданка и журналистка, тя защитава и утвърждава най-доброто в новата българска култура - художници като Найден Петков, романите на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, поезията на Джагаров, Левчев, Башев, Караангов, Валери Петров, Христо Радевски. Културният отдел на вестника, чиято душа е Свобода, се превръща в трибуна на новите идеи, на новото мислене, родено от "голямото размразяване". Младата журналистка е душата на своеобразен интелектуален кръжок, в който участват Панчо Панчев, Иван Кирилов, Васил Джерекаров, Владимир Найденов, Радой Ралин, Добри Жотев, Блага Димитрова, Иван Радоев. Четат поемите на Твардовски, романите на Солженицин, със затаен дъх следят дългите доклади на Хрушчов, речите на Толиати, Берлингуер и Сантяго Карильо, живеят с тревогите на Карибската криза и с вълнуващия образ на легендарния Че.^[5]

Киното

Благосклонното отношение към културния отдел на вестника, в който работи е изгубено и отдела е пръснат. Свобода Бъчварова започва работа в киното като редактор. Времето, в което започва да се занимава с кино съвпада със златните години на Българското кино - седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век. Свобода Бъчварова се превръща в една от емблематичните личности за този културен ренесанс. „Един от нейните идеолози и водачи, човекът, който насърчаваше и подкрепяше, който ни поучаваше и иронизираше, който ни се караше, когато хленчехме и се смееше, когато се мислехме за велики, европеецът в шопското село Бояна (където се намира киноцентърът)“^[6], разказва Владимир Ганев, сценарист на биографичния филм "По особено жесток начин". Като създател и ръководител на легендарния творчески колектив "Хемус", тя дава път на творби на Георги Стоянов, Людмил Стайков, Вили Цанков, Методи Андонов, Христо Ганев и Бинка Желязкова. Приема и поддържа проектите на Христо Христов, Любомир Шаралиев, Иван Андонов, Никола Рударов, "Лачените обувки на незнайния воин" на Рангел Вълчанов, детските филми на Иванка Гръбчева и др. Тя е съсценаристка, заедно с режисьора Георги Дюлгеров и актьора Руси Чанев, на филма Мера според мера, основан на нейния роман Литургия за Илинден.

Самата тя е сценарист на филмите:

• "Опасен чар";
• "На всеки километър";
• "Между релсите" и др.

"ПО ОСОБЕНО ЖЕСТОК НАЧИН"

 

Шоково въздействащ документален филм. От него не можеш да се скриеш, ако си живял социализма. Ако си търсил себе си и в неговото време, и след краха му. Но и не само. "По особено жесток начин" поразява с неочакваната метаморфоза на документален портрет на жив човек, наш съвременник, в образ с художествен мащаб и с художествени измерения едва ли не от антична трагедия. Така че към шокиращото съдържание на филма се прибавя и изненадващият арт в езика на кинодокументалистиката.

 

Поводът за създаването на филм за Свобода Бъчварова – известна фигура в българската култура като писател, сценарист, журналист, редактор и художествен ръководител на творчески колектив "Хемус" към Студия "Бояна", която вече повече от десетилетие живее при дъщеря си в Бразилия, всъщност, е много личен. Кинодраматургът Владимир Ганев, емигрирал пък през 80-те години в Канада, пише сценария, воден от чувство на признателност и обич към, както всички я наричахме - Бодка, заради духовното обгрижване от нейна страна на млади кинематографисти като него във вече далечните 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век.

 

Режисьорът Росен Елезов и операторът Пламен Герасимов от поколението на прехода в киното ни (края на 80-те и 90-те години пак на онзи век) - очевидно виждат в сценария на Ганев не само филмово обяснение в любов към духовен учител, но и особена творческа провокация за създаване на "мислещ филм". От онези, които заорават дълбоко в човешката природа, в националното ни историческо битие, в колизиите на съвременността и даже на човечеството като цяло. С две думи - в проблемите на духа. И успяват да създадат тъкмо такъв "мислещ филм", който далеч надскача конкретната материя на предмета на разказа.

 

Подходът на творческия екип, без съмнение, е драстично смел. В документален филмов портрет, забележете!, на очакваното биографично портретуване е отреден един единствен кадър – първият, в който цялата енциклопедична информация за живота и творчеството на писателката, журналистката, редакторката и сценаристката Свобода Бъчварова се изтраква за минута на пишеща машина, удря се точката и листът се изважда, за да се остави за историята. Да – написаните от нея романи са в библиотеките. Сценариите й живеят във филмите. Направеното от Свобода Бъчварова е дало своите плодове в българското кино и в българското общество. В повечето други случаи документалният филмов портрет свършва тук.

 

Но "По особено жесток начин" амбициозно прескача зад този "край" и тръгва буквално музикално, под класическите звуци на Ансамбъла за народни песни и танци на Филип Кутев, на места в дует с латиноритми, да съизмерва:

 

Земята - с Небето.

Горноджумайската река Бистрица - с Януарската река, името на Рио де Жанейро в превод.

Скалистата гордост на нашите планини - с Корковаду или хълма с извисилата се в небето на Бразилия прочута статуя на Христос Спасителя.

Галената трева край Рилския манастир от времето на младостта - с прочувствената визия във филма "Между релсите" по сценарий на Свобода Бъчварова.

Четническата страст за свободата на Македония - с Испанската гражданска война.

Варна - с Брюксел.

Сталинистката гавра в Москва с най-големи академични умове на Русия, обявени за "врагове на народа" - с екзекуцията по особено жесток начин от Гестапо на Тодор Ангелов, бащата на Свобода Бъчварова, в белгийската крепост Бреендонк.

Комунистическата идея - с лъжата.

Българско дере на убити от комунистите - с българско дере на убити от фашистите.

Полицай бияч – с полицай спасител.

Вината на отделната личност - с вината на епохата.

Екстаза - с благодатта.

Свобода Бъчварова - с човешкото същество като такова, което откак свят светува стои пред избора – да припознае в себе си Духа или да се дехуманизира.

И… идеологическата кървавост на 20. век – с не по-малко идейната "талибанщината" от всякакъв вид, като обобщаващо понятие в моята представа за всевъзможните религиозни – и ислямистки, а и християнски, и други фанатизми на 21. век , макар това вече да остава зад кадър като генерално прозрение или послание за мислене от всички нас, днешните и утрешните зрители на този филм.

 

Повече от необикновено за документален филм. Но никой не може да оспори автентичността на който и да било елемент в него, макар и аскетично-желязната логика на включването на всеки елемент във филма да го подчинява главно на знаковата му същност, без непременно да робува на хронологичната буквалност на нещата. Може би тъкмо благодарение на тази безкомпромисна логика, диктувана от целта на авторите преди всичко да мислят на екрана, като провокират мислене и у реципиента, което значи визуализация на същност-понятие-знак, езикът на кинодокументалистиката разкрива своя неочаквано внушителен арт потенциал. Това обаче се оказва възможно главно по силата на персонална изповед и то – от най-трудно изговарящите се.

 

Всъщност, мисловният концентрат е зададен в уникалната изповед пред камерата на Свобода Бъчварова, която на брега отвъд океана в уж толкова далечната ни Бразилия събира в поразителна мисловна шепа природния, човешкия и исторически образ на света през 20. век - от Рилския манастир и уникалния български фолклор, през Европа на сталинизма, фашизма и войната, до Христос Спасителя над Рио де Жанейро. Тоест, в изповедта на човек, извървял в екстремни обстоятелства своя път от идеологическата отдаденост на лъжовната идея за комунизма, през морално платеното по жесток начин прозрение за неговата лъжовност, до вътрешен, безкраен и болезнен диалог-спор с най-обичания първи учител за доброто и злото – бащата.

 

Тодор Ангелов, бащата на Свобода Бъчварова, е четник за свободата на Македония, анархист, интербригадист в Испанската гражданска война, имигрант във Виена и Брюксел, член на белгийската комунистическа партия, активен участник в белгийската антифашистката съпротива като командир на Летящия батальон, екзекутиран от Гестапо на 30 ноември 1943 година и обявен за национален герой на Белгия. Любящ баща, вдъхнал на малката си дъщеря безмерна вяра в идеята, в революцията, в Москва.

 

Два са въпросите към него, които от десетилетия терзаят непрестанно съзнанието на Свобода Бъчварова: "Как е могъл татко да не стигне до истината?" И пределно страшният: "Татко, защо ме излъга?"

 

Документирането на екрана на невиждано съкровени в автентизма им въпроси разтърсва моралното съзнание със силата на природен катаклизъм. Отговор на тях не дава нито Небето, нито Земята, нито Бог. Този отговор е оставен на личното нравствено усилие на дъщерята. Така както крайната необходимост от поставянето буквално на същите въпроси към бащите по света и днес, заради новите безумни, варварски "идейни" сблъсъци на 21. век, също е въпрос единствено на индивидуално нравствено усилие за всеки от човешкия род.

 

"По особено жесток начин" асоциативно постига и това немаловажно внушение, извиращо, всъщност, тъкмо от неговото особено измерение на арт кинодокумент. Удивително философични са например във филма пейзажите от България до Бразилия, включително с драматичното обиграване на възможностите на черно-бялото и на цветното изображение. Пламен Герасимов ги е заснел с особен усет за вписването им в определена мисловна система. Те наистина носят мисъл в себе си. В ярък контраст с тях са изровените нечовешки документални кадри с малки деца от Втората световна война. Затова пейзажите са пропити с някакъв нетърпим укор към човешкия ни свят. Буквално крещят с първозданната си красота: Защо?! Бъдете хора!

 

В "По особено жесток начин" филмовата визия прекрасно диалогизира и с музиката във филма на композитора Константин Цеков. Видяното, почувстваното, изстраданото е изведено и в звуци като духовно познание.

 

Така драматургията, режисурата, камерата, музиката, откровението на Свобода Бъчварова взаимодействат на екрана в категоричен мисловен синхрон, който с мощна сила провокира съзнанието ни да проумява истините зад лъжовно привлекателни идеи, изневеряващи – по Кант - на звездното небе над нас и на нравствения закон вътре в нас, или на Духа, на Светия Дух, както с най-дълбока вяра го казва в кадър Свобода Бъчварова.

© Искра Димитрова